Част от секундата

— Добро е — каза Мишел, след като също отпи.

— Дай му още десет години и изобщо няма да го познаеш.

— Нищо не разбирам от вина, знам само, че се затварят с тапа, а не с капачка на винт.

— Преди осем години и аз бях в същото положение. Всъщност повече си падах по бирата. А и се отразяваше по-добре на портфейла ми.

— Значи когато напусна тайните служби, премина от бира на вино?

— Много неща се промениха в живота ми по онова време. Имах приятел дегустатор и той ме научи на всичко, което знам. Избрахме методичен подход, минахме първо през френските вина, после през италианските, дори малко се завъртяхме около калифорнийските бели вина, но той беше голям сноб в това отношение. Признаваше само червеното.

— Хммм. Чудя се дали си единственият познавач на виното, който е убивал хора. Нали разбираш, двете неща никак не си подхождат.

Той отпусна чашата си и я погледна развеселено.

— Какво, любовта към виното май ти се струва работа за изнежени типове, а? Знаеш ли колко кръв е пролята заради виното?

— По време на пиене или при спорове?

— Има ли значение? Мъртвецът си е мъртвец, нали така?

— Ти най-добре знаеш.

— Ако си мислиш, че след като го сториш, остава само да си сложиш резка на пистолета, дълбоко се лъжеш.

— Никога не съм го мислила. Може би по-скоро си слагаш резка на душата?

Той остави чашата.

— Искаш ли да обменим информация?

— Съгласна. В рамките на разумното.

— На взаимна основа. Относително равностойна размяна.

— И кой ще преценява?

— Ще те улесня. Започвам пръв.

Мишел се облегна назад.

— Любопитна съм защо.

— Навярно можем да го обясним с факта, че ти участваш в своя кошмар също тъй неохотно, както аз преди осем години в моя.

— Да. Ти каза, че сме кръвни роднини.

— Джоун Дилинджър беше в хотела през онази нощ.

— В твоята стая ли?

Кинг поклати глава.

— Твой ред е.

Мишел се замисли.

— Добре. Разговарях с една от камериерките, която работела в хотела по времето, когато убиха Ритър. Името й е Лорета Болдуин. — При тези думи Кинг сякаш се озадачи. — Лорета казва, че онази сутрин почистила твоята стая. И открила на полилея чифт черни дантелени бикини. — Мишел помълча, после добави с напълно сериозна физиономия: — Предполагам, че не са били твои. Едва ли си падаш по дантелите.

— Така е. А и черното бельо не ми отива.

— Не беше ли женен по онова време?

— Да, но вече не живеех с жена ми. Тя имаше досадния навик да спи с други мъже, когато бях в командировка, тоест почти непрекъснато. Мисля, че бяха почнали дори да си носят пижами и четки за зъби. Чувствах се малко излишен.

— Добре е, че вече можеш да се шегуваш с това.

— Ако ме беше питала преди осем години, нямаше да бъда толкова духовит. Всъщност времето не лекува, просто преставаш да се вълнуваш.

— Значи имаше… флирт с Джоун Дилинджър?

— Тогава ми се струваше, че е нещо повече. Сега разбирам колко е било глупаво. Джоун просто не е такава жена.

Мишел се приведе напред.

— За асансьора…

— Пак е твой ред — прекъсна я Кинг. — Омръзна ми да ти напомням.

Мишел въздъхна и се облегна назад.

— Добре, Дилинджър вече не работи в службите.

— Не се брои, знам го. Нещо друго?

— Лорета Болдуин ми каза, че се скрила в един килер до залата, където е бил убит Ритър.

— Защо? — заинтересува се Кинг.

— Умирала от страх и избягала. Като всички други.

— Не всички — поправи я сухо Кинг. — Аз почти не мръднах от мястото си.

— А сега за асансьора.

— Какво те интересува? — рязко попита той.

— Интересува ме, защото той сякаш те хипнотизира! Дотолкова, че дори не забеляза убиеца пред себе си, преди да натисне спусъка.

— Просто се бях разсеял.

— Не мисля така. Чух звука на видеозаписа от хотела. Беше точно като звънче на пристигащ асансьор. И си мисля, че когато вратите са се отворили, онова, което си видял, е приковало вниманието ти чак до изстрела на Рамзи. — Тя помълча, после добави: — И тъй като асансьорите са били блокирани от тайните служби, предполагам, че в кабината е имало агент на службите. Иначе кой друг би могъл да направи това, без да го спрат? И се обзалагам, че този агент е Джоун Дилинджър. Обзалагам се още, че по някаква причина ти я прикриваш. Би ли ми казал, че греша?

— Дори ако всичко това е истина, няма значение. Аз се издъних и Ритър умря заради мен. Никакви извинения не помагат, вече би трябвало да го знаеш.

— Но ако си бил разсеян нарочно, това вече е друга история.

— Не беше нарочно.

— Откъде знаеш? Защо някой ще е в асансьора точно когато Рамзи решава да стреля? — Без да чака, тя си отговори сама: — Защото Рамзи е знаел, че асансьорът ще слезе и човекът вътре ще те разсее, давайки му шанс да убие Ритър. Чакал е асансьорът да дойде, преди да стреля.

Тя се облегна назад и лицето й стана предизвикателно, точно както на онази пресконференция, която Кинг бе гледал по телевизията.

— Не е възможно, повярвай ми. Просто го наречи ужасно лош късмет, това е.

— Едва ли ще се изненадаш, ако кажа, че изобщо не ти вярвам.

Той мълча толкова дълго, че накрая Мишел се изправи.

— Виж какво, благодаря за обяда и урока по винарство. Но не ми разправяй, че умен човек като теб не застава всяка сутрин пред огледалото, за да се запита: „Ами ако?…“

Докато се отдалечаваше, мобилният й телефон иззвъня.

— Какво? Да. Кой? Така е, разговарях с нея. Откъде взехте този номер? Картичката ми? О, вярно. Не разбирам защо се обаждате. — Тя изслуша отговора и пребледня. — Не знаех. Боже мой, толкова съжалявам. Кога е станало? Разбирам. Да, благодаря. Имате ли номер, на който да ви потърся?

Тя изключи телефона, извади от чантата си листче и химикалка, записа номера и бавно се отпусна в коженото кресло до Кинг.

Той я изгледа с недоумение.

— Как си? Не ми изглеждаш добре.

— Наистинане съм добре.

Той се приведе напред и положи съчувствено длан върху треперещото й рамо.

— Какво е станало, Мишел? Кой се обади?

— Спомняш ли си онази жена, за която ти споменах? Камериерката от хотела.

— Да, Лорета Болдуин.

— Обади се нейният син. Открил името ми на визитната картичка, която й бях оставила.

— Защо, да не се е случило нещо с Лорета?