Част от секундата

— Значи парите в устата на Лорета са били символ? Последната вноска за нейното мълчание.

— Така го тълкувам.

— Чакай малко, синът й каза, че парите спрели да идват преди около година. Но ако човекът все още е бил в състояние да убие Лорета, защо е спрял да плаща? И защо тя се е примирила? Защо не е отишла в полицията?

— Не забравяй, минали са седем години. Какво би казала тя на ченгетата? Че е имала амнезия и току-що всичко си е припомнила? А, между другото, ето го и пистолета.

— По същия начин трябва да е разсъждавал и онзи, когото е изнудвала, и затова е спрял да плаща. Направил си е сметката, че тя вече няма власт над него.

— Каквато и да е истината, очевидно някой съвсем наскоро е разбрал кой е изнудвачът и Лорета е платила с живота си.

Мишел изведнъж пребледня и стисна ръката му.

— Когато разговарях с Лорета, тя спомена, че е била в онзи килер, макар да не каза, че е видяла някого. Не смяташ ли…

Кинг веднага схвана тревогата й.

— Някой може да ви е подслушал, или пък тя по-късно да е споделила с някого.

— Не, тя бе убита почти веднага след като разговарях с нея. Трябва да е станало заради онзи разговор. Но ние бяхме сами на верандата. И все пак някой трябва да е чул. Господи, сигурно аз съм причинила смъртта й.

Кинг хвана ръката й.

— Не, не си. Смъртта й е причинил онзи човек, който я е натиснал във ваната.

Мишел затвори очи и поклати глава.

— Изслушай ме — настоя Кинг. — Съжалявам за онова, което се случи с Лорета, но тя е изнудвала своя убиец. Сама е задвижила тази опасна игра. Могла е още преди години да отиде с пистолета в полицията.

— Което сега ние трябва да направим.

— Съгласен съм, макар че серийните номера са заличени и оръжието е в много лошо състояние. Може би специалистите от ФБР ще извлекат нещо. В Шарлотсвил има сателитен център на Бюрото. На връщане ще минем оттам.

— А сега какво?

— Ако някой е скрил пистолет в килера на хотел „Феърмаунт“ в утрото на убийството, какво ти говори това?

Тя изведнъж осъзна.

— Че може би Арнолд Рамзи не едействал сам.

— Точно така. И затова още сега отиваме там.

— Къде?

— В колежа „Атикъс“. Където е преподавал Арнолд Рамзи.

34

Красивите сенчести улици с тухлен паваж и елегантните, обрасли с бръшлян сгради на мъничкия колеж „Атикъс“ изобщо не приличаха на място, способно да създаде политически убиец.

— Не бях чувала за този колеж, преди да убият Ритър — каза Мишел, докато караше бавно по главната улица на университетското градче.

Кинг бавно кимна.

— Не подозирах, че е толкова близо до Боулингтън. — Той погледна часовника си. — Само за трийсет минути стигнахме дотук.

— Какво е преподавал Рамзи?

— Политология, като наблягал най-вече на федералните изборни закони, макар че личните му интереси били насочени към радикалните политически теории. — Кинг забеляза, че Мишел го гледа изненадано, и обясни: — След убийството на Ритър си поставих за цел сериозно да проуча биографията на Арнолд Рамзи. — Той пак се озърна към Мишел. — Когато си убил един човек, можеш поне да отделиш време, за да узнаеш нещо за него.

— Звучи малко жестоко, Шон.

— Нямах такова намерение. Просто исках да знам защо един привидно почтен преподавател е решил да пожертва живота си, за да убие някакъв смахнат кандидат без шансове за победа на изборите.

— Мислех си, че всичко това е проверено най-старателно.

— Не чак толкова старателно, колкото би било, ако ставаше дума за по-сериозен кандидат. Освен това мисля, че всички искаха да се измъкнат от кашата час по-скоро.

— И официалното разследване приключи с извода, че Рамзи е действал сам.

— Очевидно погрешен извод, както доказва днешната ни находка. — Кинг се загледа навън през стъклото. — Много време е минало. Не знам дали ще открием тук нещо полезно.

— Е, дай поне да опитаме. Може да засечем нещо, което другите са пропуснали. Както стана с хортензиите.

— Но може и да открием нещо, за което да съжаляваме.

— Каквото и да е то, изобщо не се надявам да е приятно.

— Значи държиш истината да излезе наяве на всяка цена?

— А ти?

Кинг сви рамене.

— Върви да питаш някой нормален човек. Аз съм адвокат.

Прехвърляха ги от един на друг служител и от факултет на факултет, докато се озоваха в кабинета на Торнтън Джорст. Той беше среден на ръст, със стегната фигура и изглеждаше малко над петдесет. Дебелите очила и бледото лице му придаваха типично професорски вид. Някога той бе дружил с покойния си колега Арнолд Рамзи.

Джорст седеше зад бюро, отрупано с разтворени книги, купища ръкописи и преносим компютър, върху който символично се мъдреха старомодни бележници и флумастери. Лавиците по стените провисваха под тежестта на впечатляващо дебели томове. Кинг тъкмо разглеждаше закачените дипломи, когато Джорст извади цигара.

— Ще имате ли нещо против? Професорският кабинет е едно от малкото места, където човек все още може да запали.

Кинг и Мишел кимнаха едновременно.

— Изненадах се, като чух, че сте дошли да разпитвате за Арнолд.

— Обикновено се обаждаме предварително да уговорим среща — каза Кинг.

— Но бяхме наблизо и решихме, че възможността не е за изпускане — добави Мишел.

— Извинявайте, не разбрах как се казвате.

— Аз съм Мишел, а това е Том.

Джорст се вгледа в Кинг.

— Извинявайте, че го казвам, но ми се струвате много познат.

Кинг се усмихна.

— Всички разправят така. Просто имам стандартно лице.

Мишел се намеси:

— Странно, тъкмо щях да кажа, че ви познавам отнякъде, доктор Джорст, но не си спомням откъде.

— Често се появявам по местната телевизия, особено сега, с наближаването на изборите — бързо отговори Джорст. — Предпочитам да не се набивам в очи, но четвърт час слава от време на време се отразява добре на самочувствието. — Той се изкашля и продължи: — Доколкото разбрах, правите някакъв документален филм за Арнолд.