Част от секундата

Усети дъха на човека, който я убиваше, влагайки всяка капка енергия, за да я довърши. Сълзи на болка и отчаяние бликнаха по лицето й.

— Умри — изсъска онзи до ухото й. — Просто умри!

Подигравателният му тон изведнъж я съживи. С последните остатъци от енергия Мишел стегна пръсти около пистолета си. Насочи го назад, към седалката, и показалецът й напипа тънкото късче метал. Вече почти не й оставаха сили, но въпреки всичко намери малък резерв от воля да изпълни замисленото. Молеше се прицелът да е точен. Втори шанс нямаше да получи.

Пистолетът изгърмя и куршумът прониза седалката. Мишел чу звука на куршум, потъващ в човешка плът. Примката веднага се разхлаби, после падна. Освободена, Мишел засмука огромна глътка въздух. Макар че бе замаяна и й призляваше, тя блъсна вратата на джипа и падна навън.

Чу задната врата да се отваря. Мъжът изскочи навън, притискайки с длан окървавените си ребра. Тя вдигна пистолета, но той ритна вратата докрай и ударът я повали. Вече обезумяла от ярост, Мишел отново скочи на крака и се прицели, докато противникът се обръщаше да побегне.

Но преди да стреля, тя падна на колене, разтърсвана от жестоки спазми в стомаха. Когато вдигна глава, зрението й бе тъй замъглено, в главата й туптеше тъй адска болка, че видя не един, а три бягащи силуета. Изстреля шест куршума, всичките насочени в плътен сноп към предполагаемия образ на човека, който бе сторил всичко възможно, за да я убие.

И шестте изстрела прелетяха далече от нападателя. Беше избрала погрешен образ.

Стъпките бързо се отдалечиха; след малко избуча автомобилен двигател, чу се как гумите изхвърлят пръст и чакъл.

Мишел изпъшка още веднъж и падна на земята.

37

Воят на клаксона най-сетне привлече вниманието на един патрулиращ помощник-шериф, който откри Кинг и Мишел все още в безсъзнание. Откараха ги в болницата в Шарлотсвил. Кинг се опомни пръв. Главата му беше окървавена, но черепът му се бе оказал корав, тъй че нямаше сериозни увреждания. Мишел се свести по-бавно — бяха я упоили, докато обработят раните по шията й. Когато се събуди, Кинг седеше до нея с бинтована глава.

— Господи, изглеждаш ужасно — изрече тя с немощен глас.

— Само това ли заслужих, като седя от часове на тоя проклет стол и чакам принцесата да се събуди? „Господи, изглеждаш ужасно.“

— Извинявай. Наистина е чудесно да видя лицето ти. Не знаех дали си жив.

Той се вгледа в белезите по подпухналата й шия.

— Който и да е бил, пипа здравата. Видя ли някого?

— Не. Беше мъж, само това знам. — Тя помълча и добави: — Прострелях го.

— Какво?

— Прострелях го през седалката.

— Къде го улучи?

— В ребрата, струва ми се.

— Полицаите чакат да дадеш показания. Аз вече говорих с тях. ФБР и Джефърсън Паркс също са тук. Разказах им как намерихме пистолета, споделих и теорията си за изнудването на Лорета.

— Едва ли ще мога да им кажа много.

— Трябва да са били поне двама: единият ни подплашва да напуснем къщата, другият чака в джипа. Разчитали са да взема пистолета. Така им спестихме търсенето. Идеално замислен капан.

— В колата бяха двама. — Мишел пак помълча. — Взели са пистолета, нали?

— Да. Глупаво, като си помислиш. Трябваше веднага да занесем пистолета във ФБР, но не го направихме и вече нищо не можем да променим. — Той въздъхна и положи ръка на рамото й. — Разминахме се на косъм, Мишел. Наистина на косъм.

— Борих се с всички сили.

— Знам. Без теб щях да бъда мъртъв. Задължен съм ти.

Преди Мишел да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе млад мъж.

— Агент Максуел? — Той показа карта от тайните служби. — Щом ви изпишат от болницата и приключите разговора с полицията, трябва да ме придружите до Вашингтон.

— Защо? — попита Кинг.

Онзи не му обърна внимание.

— Лекарите казват, че сте оцелели по чудо.

— Чудото се дължи изцяло на нея — изтъкна Кинг.

— Защо трябва да се върна във Вашингтон? — попита Мишел.

— От днес сте възстановена на работа във вашингтонското бюро.

— Това е работа на Уолтър Бишоп — подхвърли Кинг.

— Не знам чия работа е.

— Аз обаче знам. Затова го казах.

— Ще бъда тук, когато сте готова за тръгване.

Младият мъж отривисто кимна на Кинг и излезе.

— Е, беше забавно, макар че не трая дълго — каза Кинг.

Тя посегна и стисна ръката му.

— Хей, ще се върна. Няма да те оставя да се забавляваш сам-самичък.

— Засега почивай, става ли?

Тя кимна.

— Шон? — Той я погледна. — За снощи, с плуването и всичко останало. Беше забавно. Мисля, че и двамата се нуждаехме от това. Може някой ден да го повторим.

— Да, по дяволите. С огромно удоволствие те метнах във водата.

Кинг бе напуснал стаята на Мишел и вървеше по коридора, когато пред него пристъпи жена. Джоун изглеждаше едновременно объркана и разтревожена.

— Току-що узнах. Добре ли си?

Тя погледна превързаната му глава.

— Нищо ми няма.

— А агент Максуел?

— И тя е добре. Благодаря, че попита.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм, Джоун!

— Разбрах, разбрах, успокой се.

Тя кимна към столовете в една празна стая. Седнаха й Джоун го погледна със сериозно изражение.

— Чух, че си открил пистолет в дома на онази жена.

— Как разбра, дявол да го вземе? Току-що го казах на полицаите.

— Работя в частния сектор, но не съм загубила детективските си умения, когато напуснах службите. Вярно ли е?