Ченге втора употреба

— Заемете се — окуражавам го. — Само да не стане като с бързата кучка, дето слепи ги ражда.

И му разказвам набързо за случката с украинците, като спестявам детайла за собственото си участие в нея.

— Имайте предвид, че Табаков като австрийски гражданин е тук на собствена територия, а ние при всички случаи сме хора под подозрение.

— По каква причина си напуснал хотела?

— По същата.

— И сега къде си?

— Все там — в подлеза, в уречения ден и час.

Тоя пък иска всичко да знае. Още малко и ще запита в кои дни ходя на опера. Как да му обясня, че отивам да слушам музика единствено в Залцбург и то само когато свирят Моцарт.

Следващата седмица. Същият подлез по същото време. Предишната сценка се повтаря буквално, обаче на излизане пишман студентът ме уведомява:

— Полковникът е тук. Иска да те види. Хотел Амбасадор, 13 часа, днес.

„Бре, казвам си, без много да го вярвам, сигурно ме кани на обяд.“

Няма обяд. Има кафе и газирана вода, долу в хола на хотела. Полковникът е от модерните ченгета. Нищо конспиративно. Отседнал е в един от най-реномираните хотели на Кертнерщрасе и свободно беседва с подчинения си насред фоайето. Дори да има нещо скрито-покрито, това не личи.

— Работата зацикли — казвам, като сядам в креслото насреща му. — Изглежда най-добре ще е да се прибирам.

— Не очаквах от тебе такова малодушие — отвръща шефът. — Разбира се, че няма да се прибираш.

Поглежда, за да провери дали наистина съм капитулирал или разигравам някаква роля:

— Ти си в такъв момент от кариерата си, Боев, че можеш да се върнеш само като победител. Инак язък ти за изразходваната енергия и за изминатия житейски път.

И понеже мълча:

— Ще извиняваш за суровите думи, но идвам да водим с теб мъжки разговор.

Подир което пожелава да чуе отчета ми накратко и без замазване.

Встъпителната ми фраза е максимално песимистична, за да изглежда продължението възможно по-оптимистично и постиженията ми, макар и скромни, да прозвучат като приятна изненада. Докладвам, че съм успял донейде да разтопя ледовете в отношенията си с Табаков, но за взаимно доверие все още е рано да се говори. Някои наши хора са направили всичко възможно, за да го настроят максимално враждебно към страната ни.

— Не знаех тия подробности — лъже Манасиев, когато му разказвам за част от безчинствата срещу Тетето. — Не съм бил в течение, но каквото било — било. Сега задачата е отношенията да се възстановят възможно по-бързо. Няма да скрия, че ситуацията става все по-неблагоприятна за нас. По всичко личи, че ще имаме неприятности не само с конкурентни на Табаков бизнесмени, но и с готови на всичко мафиотски структури. Съгласи се, че целта на операцията съвсем не е да вземем незаконно придобитите средства от един аферист, за да ги предоставим на друг аферист.

Съгласявам се. След което пристъпвам към най-вкусната част на изложението: отчета за установените банкови сметки и офшорни фирми на Табаков.

— Свършил си добра работа, — заключава полковникът. — Вярно е, че все още сме далеч от конкретните реализации, но постигнатото вдъхва надежди. Важното е да се действа възможно по-бързо. И никакво обезкуражаване! Уверявам те, че направо съм доволен.

А когато му разказвам за намесата на украинците, възкликва:

— Ето, от това най-много се опасявам. Ако нашите мафиоти се намесят в същия дух, всичко може да хвръкне по дяволите.

Подир което се заема отново да ми повтаря вече казаното, за да не би случайно да не съм го разбрал:

— Нека Табаков усети, че никой от нас не смята да му обсебва капитала. Напротив — готови сме да го защитим от произволни посегателства. Друг е въпросът, ако той би бил склонен на някаква дори и скромна съв местна дейност, на някаква макар символична помощ за наш проект.

И усъмнил се отново, че може би не го разбирам докрай, запитва:

— Случвало ли ти се е на млади години да ловиш риба с ръце?

— Не помня. Май че да.

— Тогава знаеш, че бръкнеш ли в подмола и усетиш ли там голямата риба, не трябва да се опитваш да я сграбчиш от раз. Ще ти избяга. Трябва лекичко, лекичко да я погалиш, тя ще се укроти, и чак тогава ще забиеш пръсти в хрилете.

Поглежда по стар навик часовника си в знак, че слага край на разговора, но преди да стане, произнася бодряшки:

— Така че, приятелю, довиждане и на слука!

Позьор от класа. Кой знае бива ли го за друго. Смята, че с легендата на бизнесмен ми е осигурил престоя тук до края на вековете. И не се сеща, че ако не беше Табаков, полицията вероятно отдавна щеше да ми изкомандва „Друм!“.

Дали защото полковникът избягва всякакъв акцент на секретност при посещението си или защото Табаков разполага с достатъчно информатори, но още същата вечер ми става ясно, че вече е осведомен за срещата ми с Манасиев.

— Каква оценка дава шефът на работата ти? — пита, като ме гледа невинно.

— Похвали ме — осведомявам го. И малко по-късно:

— Надявам се, че няма да ми поставиш идиотския въпрос дали съм с тебе или с Манасиев.

— Бъди спокоен, това не е в характера ми. Знам отлично, че всеки на този свят е сам за себе си. Допускам обаче друго… Следиш ли мисълта ми? — пита, понеже в момента си играя с Чърч.

— Цял съм слух.

— Допускам, че може да настъпи момент, когато ти ще ме молиш да бъда с теб…

— … или обратното…

— Може да е и обратното. Твоята смърт е запланувана също тъй, както и моята. И двете са част от същата комбинация. Първо: Отмъкване на всичко, което могат да отмъкнат от мен, при което аз бивам ликвидиран. Второ: Замитане на следите, при което ти отиваш на кино.

— Защо трябва непременно да очакваш най-лошото — недоумявам. — отпусни се, погледни живота откъм хубавата му страна…

— Знам, че не ти казвам нищо ново. Не може да не си отгатнал комбинацията още от самото начало. Затова питам се, какъв е насрещният ти план.

— Какво те е прихванало тази вечер! Нямам насрещен план.

— Не бих те питал, ако не беше тази малка подробност: Моята участ в момента е фатално свързана с твоята.

— Може и да си прав, но пак ти казвам: Нямам план. Чисто и просто играта продължава.

— Коя, по-точно?

— Ами все тази, вечната: играем си на чифт-тек със смъртта.

— Нищо не ми казваш — изръмжава той недоволно.

— Все пак, ти едва ли си въобразяваш, че съм изпратен тук, за да ти бъда охрана.

— Не съм си го и помислял. Питам се само, докога ще се движиш със самочувствието, че си пратеник на Манасиев.

— Не съм пратеник на Манасиев.

— А на кого?

— Знаеш на кого. Казах ти го още първия път.

Тишина. Само Чърч леко похърква, свил се върху килима между бюрото на Табаков и моето кресло, за да покаже, че в спора между двама ни пази пълен неутралитет.