Ченге втора употреба

Виена е като повечето големи градове. Излезеш ли от лъскавите квартали, озоваваш се в мърлявите. Зелената кола ме отвежда именно на едно подобно неугледно място до Дунава и спира пред някаква също неугледна кръчма, чиято червена неонова фирма свети и през деня: „Сити Бар“.

Не правя грешката да се залепя до мерцедеса, нито да последвам Боби и спътника му, които влизат в заведението. Паркирам достатъчно далеч, за да не ме забележат и достатъчно близо, за да следя движението на клиентелата. Налага се и доста да чакам, но както вече неведнъж съм отбелязвал, процесът на чакането е за мен просто нормален начин на живот.

Трябва да е изминал близо час, когато от кръчмата най-после излиза… не, не Боби. Излиза добрият ми стар приятел Петко Земляка. Запътва се към ъгъла на улицата и се настанява в паркирания там Фолксваген, лъскав и черен като обувка за бални танци. После бавно потегля.

Не ми остава нищо друго, освен да го последвам. Отново сме в лъскавите квартали и даже в най-лъскавата улица Кертнерщрасе, и по-точно — зад гърба на прочутата Опера, и още по-точно пред фасадата на не по-малко прочутия хотел Захер. Аз разбира се, не съм дотам нахален да се изтъпаня пред самия хотел, а от известно разстояние наблюдавам как там царствено спира колата-чепик на Земляка, как той излиза и с небрежен жест предоставя ключовете на портиера, за да паркира чепика му, а сам той влиза в сладкарницата.

Не мога да повторя същите салтанати, не съм клиент на хотела, затуй скромно завивам и се натиквам в Йоханесгасе, където щастието ми си усмихва под формата на свободно място — голяма рядкост в този колкото прекрасен, толкова и пренаселен град.

Ако се намирате в Париж и търсите да поседнете в някоя сладкарница, шансът да попаднете на подобно заведение е почти нулев, французите, като повечето алкохолици, не са по сладките работи. За сметка на туй Виена гъмжи от сладкарници, но най-прославената от тях е тази на хотел Захер — родина на легендарната Захер-торта.

Заварвам Петко, седнал в един ъгъл на заведението, точно когато опитва споменатото лакомство, придружавайки го с глътки ароматно капучино. Знам, че ще му разваля апетита, но обстоятелствата ме принуждават да се настаня срещу него, без да пропусна все пак да му кажа „наздраве“.

— Мерси — отвръща той. — Имам чувството, че тия дни цяла Виена е изпълнена с Емил Боевци.

— Надценяваш ме, обаче не си съвсем далеч от истината. Няма да се отървеш от мен, докато го усукваш и премълчаваш най-главното.

— Какво имаш предвид?

— Дрогата.

— Шшшт! — произнася тихо той, като едва не се задавя.

— Няма какво да ми шъткаш, ами казвай каквото има да казваш. И този път — изчерпателно и без недомлъвки.

Мога да имитирам доста заплашително изражение, обаче в този момент то е само ледено. Петко, като стар приятел знае какво означава това. И забравил божествената торта пред себе си, запява втората част на Недовършената симфония. Дано този път да я довърши.

Задачата, с която Манасиев го е изпратил тук и която Петко се опитва да представи като нещо странично, е всъщност главната: Да дискредитира Табаков като наркотрафикант, след като предварително му е пробутал солидно количество дрога. Операцията в основному ще бъде реализирана с помощта на някой си Сарафа от Цюрих, заедно с неговия помощник Боби. Действията в подробности ще зависят от ситуацията, но основното е Табаков да бъде натопен пред властите.

— Какъв е смисълът на това безумие? — питам. — Ако Табаков бъде натопен, Манасиев какво ще получи?

— Може и нищо да не получи, но това е последната възможност. Вече е ясно, че Тетето няма да даде доброволно нито долар. От друга страна съществува все по-реална опасност в конфликта да се намеси някоя неконтролируема сила. Затуй според полковника единственият шанс е, след като Табаков бъде опозорен, австрийските власти да склонят да го предадат на нашето правосъдие.

— „Неконтролируема сила“… Усещам в този термин игривия стил на Манасиев. Какво смяташ, че има предвид?

— Откъде да го знам.

— Да оставим това. Къде е наркотикът?

— Какъв наркотик?

— Не се прави на идиот. Този, същият, дето ще послужи за компромат.

— Откъде да знам.

— Къде сте го скрили?

— Откъде да знам.

— Ако още веднъж я повториш тази фраза, заклевам се, че ще ти строша стола в главата.

Поглежда ме плахо и убедил се, че не се шегувам, избъбря:

— Утре ще го донесат.

— Кога и къде ще ти го предадат?

Готви се вероятно да запита „Защо на мен?“. Обаче среща тежкия ми поглед:

— Утре, в девет… Зад художествената галерия.

— И как смяташ да го тикнеш, в колата ми или в квартирата, за да подпалиш къщата на онази женица?

— Ама чакай бе, Емиле, защо на теб… защо аз…

— Защото така си е редно. Нали е казано: направи ли ти някой голямо добро, върни му го с още по-голямо зло.

Навремето минаваше за железен терк, човек без нерви. Обаче възрастта вече си е казала думата. На очите му се появяват сълзи. Опитва се да ми хване ръката, но аз я отдръпвам, докато той полугласно и на пресекулки бърбори нещо в смисъл, че да, може би ония типове и наистина си мислят да го използват, но мога ли да повярвам, че той ще приеме да стане мой палач, той дето никога не е забравил, че на мене дължи живота си, той който… и пр., и пр.

— Абе не виждаш ли, че те точно тази роля са ти определили — ролята на палача.

— Защото не знаят за отношенията ни… никой не знае… даже Манасиев не знае…

— А ти знаеш ли?

— Какво да знам?

— Това, единствено важното: какво ще направиш, ако ти доставят стафа и ти наредят: „Пробутай го на онзи баламурник!“.

— Веднага ще те предупредя.

— И къде ще ме намериш, за да ме предупредиш?

— Където кажеш.

— Че как да кажа, когато до този момент си мълчал като риба и щеше да продължиш да мълчиш, ако не бях те раздрусал, за да се освестиш!

— Прости ми, братко. Така съм объркан, откакто Манасиев ми натресе тази пъклена операция, че може и наистина да съм превъртял.

Оглежда се, за да провери дали някой наоколо не подслушва, макар в този обеден час сладкарницата да не гъмжи от подслушвачи, и прошепва поверително:

— Още вчера мислех да ти го кажа, но не се реших. И ако ти го бях казал, сам щеше да разбереш, че не съм се готвел да те предам: Емиле, аз вече няма да се върна в България.

Тази тържествена декларация заслужава да бъде отбелязана с подходяща поръчка, която отправям към сервитьорката с бяла престилка и бяло боне. А когато тортите и напитките пристигат, съобщавам късо на Петко как трябва да постъпи, в случай, че желанието да ми помогне не е лицемерие:

— Отиваш в уречения час на алеята зад Кунстхисторишес Музеум. Когато ти връчат стафа, вземаш го, изслушваш инструкцията и тръгваш надясно. Аз ще на меря удобен момент да те пресрещна и да взема пакета. После — всеки по пътя си.

Готвим се да ставаме, когато случайно се сещам да попитам:

— А онова леке Боби къде е отседнало? Не вярвам и то да е в Захер.

— В Захер, как не! Там е, в онова хотелче над Сити-Бар, където си ме причаквал одеве.

Да намеря Боби — какво по-просто от това. Знам вече къде е Сити-Бар, знам кой е Боби и все пак, както неведнъж е казвано, нещата рядко са тъй прости, както изглеждат. Трябва да докопам лекето преди то да е разбрало, че го търся, защото инак или ще ми избяга или ще хвърли срещу мене всички наркоманчета от квартала. Да вляза направо в бара е лудост, но не мога да кисна и в хола на хотела, понеже там няма хол. Влизаш през обща врата, от едната страна — заведението, от другата — стълбището, водещо към стаите, а по средата — гишето на рецепцията, с таблото ключове. На всичко отгоре нито аз, нито Петко знаем истинското име на Боби.