Ченге втора употреба
Шрифт:
— Бих искал стая — съобщавам на онзи до таблото.
— За колко време?
— За една вечер.
— За една вечер може. Плаща се веднага.
Уреждам сметката, вземам ключа и поемам по стълбата, без да питам „кой етаж“, понеже хотелът е разположен на единствения етаж над партера. Беглият поглед на рецепцията ме е убедил, че стаите са към една дузина. Моята е в началото, до самото стълбище, където вероятно е най-шумно. Това ме устройва. Така по-трудно ще заспя, а не бива да заспивам.
Стаичката е толкова мижава, та не си заслужава да я описвам. Въздухът е спарен и вмирисан на непрани
Бдението ми започва някъде към шест следобяд и завършва към полунощ. Това е времето, когато забелязвам избелелите дънки на Боби да се кандилкат по коридора. Сподирям го безшумно. Отваря третата врата подир моята и тъкмо да я затвори, забелязва, че действието е възпрепятствано от някакъв крак. Моят. Вдига сепнато поглед от крака, разпознава ме и тъкмо в мига, когато се кани да извика, усеща юмрука ми право в мордата си.
— Дръпни се — промърморвам. — Така ли посрещаш гости.
— Ти ми изби зъбите, бе — ломоти той с разкървавена уста.
— Ами изплюй ги, да не ти пречат — съветвам го, като заключвам вратата.
Полюшва се леко, но не изглежда дрогиран. Във всеки случай — не много. Въпреки мърлявата си външност Боби спада към кастата на аристократите, които смъркат само кокаин. Такива, додето са под влиянието на наркотика, се държат много серт, но разсее ли се упойката, увисват като парцали.
— Сядай, разполагай се — подканям го и го блъсвам в скапаното кресло.
— Зъбите ми изби бе, грубиян — продължава да ломоти той, като си бърше устата с някаква нечиста кърпа.
— Това вече го чух. Сега да чуя останалото.
— Искам да се измия.
— После. Ако си жив дотогава.
В стаята е ту червено, ту мораво, понеже точно под прозореца светва и гасне неоновата фирма на „Сити-Бар“. Пулсация. Също като тази, дето я усещам в слепоочието си при вида на тази отрепка, причинила ми толкова гадости.
Отрепката продължава да протака, преструвайки се, че си доставя първа помощ посредством нечистата кърпа.
— Ще ме предизвикаш да ти избия и останалите зъби, ако не проговориш — предупреждавам го.
Червено. Мораво. Червено. Мораво.
— На кого ме изпорти в Цюрих?
— На Сарафа.
— Какъв е тоя Сараф?
— Шефът. Беше навремето ортак на Вальо.
— И защо ме изпорти?
— Длъжен бях. Кво да ти обяснявам.
— Ще обясняваш.
Червено. Мораво. Червено. Мораво. При поредното червено забелязвам, че и Боби вече гледа червено. Дамлата е изместила болката:
— Ти можеш ли да правиш каквото си щеш бе, човек? И аз не мога. Това е. Навсякъде има ред.
— Сарафа как е съобщил за мене в София?
— Питай него. Имаше всякакви връзки.
И разпитът продължава по реда на обичайния въпросник. Трябвало да ме натопят, за да прехвърлят вината на Вальо върху мен.
— Те ли му подготвиха бягството?
— Кой друг.
— За да го убият.
— За кво им беше, след като не успя да те накисне. Освен това много знаеше. И много беше надрънкал. А трасето от време на време трябва да се почиства. Профилактика.
После
се сеща:— Ти как загря, че сме тук?
— Ще ми вземеш занаята. Въпросите само аз ги задавам.
Но за да не се покажа съвсем груб, добавям:
— Този ваш мерцедес, да не би да го броите за невидим. Сменяйте му чат-пат поне боята.
Тръгвам си, като преди да изляза, подхвърлям:
— И да забравиш, че си ме виждал. Инак си мортус. Червено. Мораво. Червено. Мораво.
Май че излизам на червено. Тук няма зелен светофар.
Свежа утрин. Разхождам се около импозантната сграда на Кунстхисторишес Музеум и от време на време поглеждам ту алеята зад сградата, ту часовника си. Девет без петнайсет.
Точно в девет установявам, че Петко вече се е настанил на една скамейка. Минута по-късно до него се приближава друг мъж в традиционен тиролски костюм от сив плат със зелени ревери и съответна шапка, украсена с перце. Разполага се до Петко и между двамата започва разговор, от който не долавям нищо, поради голямото разстояние и грохота на движението по Ринга. Беседата явно е твърде кратка. Когато повторно надниквам иззад музея, онзи с перцето вече се отдалечава по алеята. Изчаквам го да изчезне и се приближавам към приятеля си. Петко се е навел леко на една страна, погълнат от разтворения на скамейката вестник. От ризата на гърдите му към вестника се е проточила струйка кръв. Тиролецът вероятно е използвал заглушител. Виена е град на добрите обноски. Там стрелят тихо.
Бях му казал, че съм го спасил в Мюнхен, за да му видя сметката във Виена, но това беше просто една грубиянска шега. Сега тя се беше сбъднала. С единствената разлика, че друг му бе видял сметката. Прощавай, Петко. Не съм аз, който ще те съди.
Озовавам се в кабинета на Табаков тъкмо по обед. На малка красива маса край камината изрядно са наредени блюдата на гощавката. Също красиви — кристал, сребро и фин порцелан. Единствено мизерно е съдържанието — пюрета, салата и някакво филе от сьомга с масло, но толкова тънко, че само с едно бодване на вилицата можеш да го сервираш в устата си.
Домакинът вече се е разположил край масата и с ленив жест ми предлага насрещния стол:
— Можем да си поделим угощението. Знаеш, че не съм стиснат.
— Благодаря. Не съм тревопасно. Току-що се справих с един чудесен шницел. Беше толкова огромен, че не се побираше в чинията.
— Предпочитам да ми спестиш подробностите — забелязва кисело Тетето. — На всичко отгоре лъжеш. Знам, че въобще не си обядвал.
— Ти това твоето обед ли го наричаш.
— Само част от обеда. Другата част се състои от лекарства.
— Тъжно — признавам. — А какво е отношението ти към тъй наречените „лекарствени средства“?
— Не разбирам за какво говориш.
— Нали така наричаха у нас наркотиците.
— Искаш да кажеш у вас. Тук у нас ги наричат опиати. Тъй че млък по въпроса!
— Защо бе, какво толкова?…
— Не ме ли разбра? Тук не сме у вас, а у нас. Ръката му, стискаща лъжицата, се колебае секунда-две между пюрето от спанак и другото — от картофи, но накрая се ориентира към картофите. Известно време дава вид, че дъвче, макар че какво има в пюрето, та да го дъвчеш. Сетне набожда с вилицата малко зелена къдрава салата и отново дъвче.