Черен лед

— Но не си чак такъв християнин, та да не пребъркаш джобовете му, нали?

Пъпъп скръсти ръце и върху лицето му се появи глуповата, гузна усмивка.

Макфарлън се зае отново за работа и след петнайсет минути свършиха. Стъкми груб кръст от две пръчки и го постави внимателно върху каменната купчина. След това отстъпи назад и изтупа ръкавиците си от снега.

— Кантикум градуум де профундис кламави ад те Домине — рече той шепнешком. — Почивай в мир, партньоре.

След това кимна на Лойд и поеха на изток, към бялата маса на глетчера. Небето притъмняваше и зад гърба им се оформяше поредният шквал.

23. Исла Десоласион 16 юли, 8:42

Макфарлън изгледа новопостроения насипан с чакъл път, който се виеше като змия през блестящата равнина от пресен сняг. Поклати глава и се усмихна вътрешно, обзет от завистлива възхита. За трите дни след първото им слизане на острова той бе преобразен до неузнаваемост.

Последва рязко заклащане и кафето на Макфарлън се разля върху работния му арктически панталон.

— Господи! — изскимтя той, вдигна чашата си напред и обърса панталона.

Шофьорът в кабината, снажен мъжага на име Евънс, се усмихна.

— Съжалявам — рече той, — но тези „Кейтс“ не возят като лимузини.

Въпреки огромната си жълта маса и колелетата, два пъти по-високи от човек, кабината на „Кейт 785“ бе предназначена за един човек и Макфарлън седеше по турски върху малката платформа до кабината. Точно под тях мощният дизел ръмжеше и потреперваше. Нямаше нищо против. Днес бе денят. Днес щяха да разкрият метеорита.

Замисли се върху случилото се през последните седемдесет и два часа. Още през нощта, когато пристигнаха, Глин започна удивителна операция на разтоварване. Тя се провеждаше с почти безразсъдна скорост и ефективност. До сутринта най-уличаващата ги екипировка бе преместена от тежки машини до монтирани от предварително подготвени панели хангари на острова. В същото време под ръководството на Гарса и Рошфор работници от ЕИР взривиха и изравниха брега, построиха пирсове и вълноломи от трошен камък и стоманени греди, прокараха широк път от мястото на дебаркиране покрай глетчера до мястото на метеорита. И пътят вече бе отворен. Екипът на ЕИР освен това бе разтоварил някои от контейнерите с лабораториите и работилниците и ги бе преместил до района, където ги бяха разположили между металните сглобяеми бараки.

Ала докато машината „Кетърпилър 785“ заобикаляше глетчера и приближаваше мястото, Макфарлън забеляза, че най-удивителната промяна бе осъществена на шкарпа на около миля разстояние. Там цяла армия работници с тежко оборудване бе започнала прокопаването на открита шахта. Дузина бараки бяха разположени около ямата. Макфарлън усещаше периодично трусовете от врзивяванията, виждаше облаците прах, които се издигаха в небето над рудника. От едната му страна бе започнала да се издига грамада от изкопаната земна маса, а наблизо бе построен и водоем за отводняване.

— Какво става там? — изкрещя Макфарлън на Евънс, за да надвика рева на двигателя, като посочи към шкарпа.

— Мина.

— Виждам. И какво търсят?

Евънс се ухили.

— Нада 18 .

Макфарлън се засмя. Глин бе удивителен. Всеки, който би огледал района, щеше да си помисли, че основната им работа бе върху шкарпа; районът около метеорита изглеждаше като второстепенно по значение разтоварище за припасите и техниката.

Извърна поглед от фалшивата мина пак към пътя, който лежеше пред тях. Глетчерът искреше, сякаш извличаше светлината из дълбините си и се превръщаше в безбройни оттенъци на синьо и тюркоазено.

18

Нищо. (исп.) — Б.пр.

Предишната нощ Макфарлън изобщо не успя да заспи, ала въпреки това се чувстваше съвсем бодър. След по-малко от час щяха да узнаят. Щяха да го видят. Щяха да го докоснат.

Самосвалът отново се люшна и Макфарлън стисна здраво металното перило с едната си ръка, а с другата вдигна чашата с кафе. Е, може и да бе слънчево — колкото за промяна в обстановката — но бе адски студено. Смачка пластмасовата чашка и я мушна в джоба на якето си. Големият „Кейт“ изглеждаше почти толкова очукан, колкото и самия „Ролвааг“, но Макфарлън можеше да види, че и това бе измама: вътрешността на кабината му изглеждаше чисто нова.

— Бива си я тая машина — изкрещя той на Евънс.

— Аха — отвърна мъжът и издиша пара.

Пътят стана по-равен и „Кейт“ увеличи скоростта си. Разминаха се с друг влекач и булдозер, запътили се обратно към брега, шофьорите им махнаха весело на Евънс. Макфарлън изведнъж осъзна, че не знаеше нищо за тези мъже и жени, които работеха с тежката техника — кои бяха, какво бе мнението им за странния проект.

— Вие, момчета, за Глин ли работите? — попита той Евънс.

Той кимна.

— До един.

Усмивката изглежда не слизаше от изсеченото му лице, с надвиснали и настръхнали вежди.

— Не и през цялото време обаче. Някои от момчетата са общи работници по нефтените платформи, други работят по строителството на мостове, всякакви ги има. Но дойде ли съобщение от ЕИР, зарязваш всичко и тичаш натам.

— Защо?

Усмивката на Евънс се разтегли още повече.

— Плащат пет пъти повече от обичайното, ето защо.

— Тогава значи съм се минал.

— О, сигурен съм, че няма да останете недоволен, доктор Макфарлън.

Евънс намали малко хода, за да се размине с един грейдер, чиито метални гребла блещукаха на силното слънце.

— Това ли е най-голямата задача, която си виждал ЕИР да поема?

— Не. — Евънс даде отново газ и машината подскочи напред. — Тази всъщност е средна работа.

Глетчерът остана зад тях. Отпред Макфарлън видя голяма вдлъбнатина, с площ може би един акър, изкопана в замръзналата земя. Комплект от четири инфрачервени антени — „чинии“, насочени надолу — ограждаше района. Наблизо бяха подредени в очакване редица грейдери. Техници и работници се бяха пръснали навсякъде наоколо, скупчени около планове, правеха измервания, говореха по радиостанциите. В далечината един снегомобил — голяма като трейлер машина с чудовищни вериги, — пълзеше към глетчера, понесла някакви високотехнологични инструменти, разперени настрани върху дълги реи. В единия край — съвсем мъничка и самотна, — бе пирамидата, която той и Лойд бяха издигнали върху останките на Масънкей.

Евънс спря до ръба на работната площадка. Макфарлън скочи и пое към бараката с надпис „Интендантство.“ Вътре Лойд и Глин седяха край маса до импровизираната кухня, потънали в разговор. Амира стоеше до една тепсия и пълнеше чиния с храна. Джон Пъпъп се бе свил на кравай наблизо и спеше. В помещението миришеше на кафе и на бекон.

— Крайно време беше да дойдеш — рече Амира, която се завърна до масата с чиния, върху която бяха струпани поне дузина резени бекон. — Излежаваш се в леглото до късно. А би трябвало да даваш личен пример на помощничката си.