Черен лед

— Трябва да вземем парче от него — рече най-сетне Амира. — А и притежавам идеалния инструмент за тази работа — високоскоростен диамантен свредел. Мисля, че едно парче от пет кила ще бъде достатъчно за начало, нали?

Макфарлън кимна.

— Но нека засега запазим разсъжденията си между нас двамата. Лойд и останалите ще дойдат всеки миг.

Сякаш като поръчка, навън се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и се появи Лойд — още повече приличащ на мечок в широкото си яке на фона на мъждивата синя светлина. Глин го последва, а после влязоха Рошфор и Гарса. Помощникът на Лойд Пенфолд се появи последен, трепереше, а пълните му устни бяха посинели и свити.

— Навън е студено като цицата на вещица — извика Лойд, потропа с крака и протегна ръце към печката.

Сияеше в отлично настроение. Хората от ЕИР, от своя страна, просто се настаниха малко потиснати около масата.

Пенфолд зае позиция в далечния край на бараката с радиостанция в ръка.

— Мистър Лойд, сър, трябва да тръгваме за вертолетната площадка — рече той. — Ако хеликоптерът не излети до един час, няма да успеем да стигнем в Ню Йорк навреме за събранието на акционерите.

— Да, да. След минутка. Искам да чуя какво има да ни каже тук Сам.

Пенфолд въздъхна и прошепна нещо в радиостанцията.

Глин погледна Макфарлън със сивите си сериозни очи.

— Готов ли е докладът?

— Разбира се — Макфарлън кимна към листа хартия.

Глин го погледна.

— Не съм в настроение за шегички, доктор Макфарлън.

За първи път Макфарлън видя Глин да показва раздразнение или каквато и да е по-силна емоция. Хрумна му, че и Глин също би трябвало да е потресен от онова, което бяха открили в изкопа. „Това е мъж, който ненавижда изненадите“, помисли си.

— Мистър Глин, не мога да направя доклад въз основа на спекулации — рече той. — Трябва да го проуча.

— Аз ще ти кажа какво трябва — рече високо Лойд. — Трябва да го изкопаем адски бързо от земята и да го превозим в международни води, преди чилийците да са дочули за това. Можеш да го изучаваш по-късно.

— Доктор Макфарлън, може би аз ще съм в състояние да опростя нещата — рече Глин. — Съществува едно нещо, от което се интересувам най-много. Опасен ли е?

— Знаем, че не е радиоактивен. Предполагам, че може да бъде отровен. Повечето метали са отровни в една или в друга степен.

— Колко отровен?

Макфарлън сви рамене.

— Палмър го докосна и е още жив.

— Той ще е последният човек, който го е докосвал — отвърна Глин. — Издадох разпореждане никой и при никакви обстоятелства да не влиза в пряк контакт с метеорита. — Замлъкна за миг и продължи: — Нещо друго? Възможно ли е да съдържа някакви вируси?

— Той е седял там милиони години, тъй че всякакви извънземни микроби би трябвало отдавна да са се разпръснали. Може би си струва да се вземат проби от почвата и да се съберат мъх, лишеи и други растения от терена, за да се види дали няма нещо необичайно.

— Какво би трябвало да търсим?

— Мутации, може би, или признаци за излагане на токсини или тератогени.

Глин кимна.

— Ще говоря с доктор Брамбъл за това. Доктор Амира, някакви съображения за свойствата на метала? Метал е, нали?

Чу се ново схрускване на бонбон.

— Да, доста вероятно, след като има феромагнитни свойства. Не се окислява, също като златото. Не мога обаче да разбера как един метал може да бъде червен.Доктор Макфарлън и аз тъкмо обсъждахме необходимостта да се вземе проба.

— Проба ли? — попита Лойд.

Цялата стая притихна от променения му тон.

— Разбира се — рече след малко Макфарлън. — Това е стандартна процедура.

— Значи ще отрежете парче от метеорита ми?

Макфарлън погледна Лойд, сетне — Глин.

— Има ли някакъв проблем в това?

— Адски си прав, има проблем — каза Лойд. — Това е музеен експонат. Ще го изложим на показ. Не искам да бъде къртен или дупчен.

— На света не съществува намерен голям метеорит, от който да не са били вземани проби. Говорим само за извличане със свредел на около петкилограмова проба. Това ще е достатъчно за всички тестове, за които човек може да се сети. Върху толкова голямо парче може да се работи с години.

Лойд поклати глава.

— В никакъв случай.

— Трябвада го направим — възрази бурно Макфарлън. — Няма начин да се изследва метеорита без да го изпаряваме, стопяваме, излъскваме, издраскваме. Като се има предвид размера на това нещо, пробата ще е като капка в цяла кофа вода.

— Това да не е Мона Лиза — промърмори Амира.

— Това е забележка на невежа — нахвърли й се Лойд. После се сепна и въздъхна. — Да се разрязва ми се струва като… ами като светотатство. Не можем ли да го оставим просто като мистерия?

— Категорично не — рече Глин. — Трябва да знаем повече за него, преди да разреша преместването му. Доктор Макфарлън е прав.

Лойд го изгледа свирепо, лицето му се наля с кръв.

— Преди тида разрешиш преместването му ли? Чуй ме, Ели. Аз се съобразявах с вашите правила. Играх вашата игра. Но нека едно нещо да бъде ясно: аз плащам сметката. Това е моятметеорит. Ти подписа договор да ми го доставиш. Обичаш да дрънкаш за това, че никога не си се провалял. Ако този кораб се завърне в Ню Йорк без метеорита, ти ще си се провалил.Прав ли съм?

Глин го погледна. След това заговори спокойно, досущ както би говорил с дете:

— Мистър Лойд, вие ще получите своя метеорит. Искам само да съм сигурен, че това ще стане без някой да пострада излишно. Не искате ли и вие същото?

Лойд се поколеба.

— Разбира се.

Макфарлън бе удивен колко бързо Глин принуди Лойд да заеме отбранителна позиция.

— Тогава всичко, което аз искам, е да действаме внимателно.

Лойд облиза устните си.

— Въпросът е в това, че цялата операция спря. Защо? Метеоритът е червен. Е, питам аз: какво като е червен? Мисля, че това е страхотно. Нима всички сте забравили за онзи приятел с разрушителя? Времето е единственото нещо, с което не разполагаме тук.

— Мистър Лойд! — обади се Пенфолд, вдигнал умолително радиостанцията, също като просяк, протегнал чаша за милостиня. — Вертолетът. Моля ви!

— По дяволите! — извика Лойд. След миг се обърна. — Добре, за Бога, вземайте пробата си. Но запушете дупката така, че да не се забелязва. И го направете бързо. Докато се върна в Ню Йорк, искам този кучи син да е вече на път.

Той излезе с широка крачка от бараката, следван по петите от Пенфолд. Вратата се затръшна с трясък подире им. Минута, може би две, в бараката бе пълна тишина. След това Амира се изправи.