Черен лед

Той посочи към Челюстите на Ханукса.

— Силата на изригването, турбулентността на магмата и експлозивните изпускания на газове, са върнали метеорита обратно на повърхността, където се е установил — на няколко хиляди фута дълбочина. В течение на милиони години се е повдигал бавно, благодарение на ерозията на Южните Кордилери, доближавал е все повече и повече до повърхността, докато най-накрая се е появил в ерозиралата долина на острова. Най-малкото така поне изглежда се нагласят фактите.

Последва мълчание за размисъл. След това Глин погледна към Гарса и Стоунсайфър.

— Да продължаваме.

Гарса подвикваше силно командите си. Макфарлън видя как неколцина от дребните фигурки в тунела долу внимателно прикрепиха мрежа от дебели кевларени ремъци към шейната и към метеорита. Други изтеглиха въжета от шейната и ги увиха около барабана на рудана. След това групата се отдръпна. Чу се металическо прокашляне, след това — гърлен тътен и земята под краката на Макфарлън сякаш оживя от вибрациите. Двата масивни дизел-генератори започнаха да въртят стоманения барабан на рудана. С постепенното му въртене мрежата от кевларени въжета започна да се изпъва, първо се обра хлабината им, после се обтягаха все повече и повече и накрая обхванаха плътно скалата. Генераторите спряха: метеоритът бе готов за преместване.

Погледът на Макфарлън се върна върху него. Сянката на бурята бе паднала върху терена и метеоритът изглеждаше по-мътен, сякаш бе потушен някакъв негов вътрешен огън.

— Господи — рече Рейчъл, като погледна към стената от вятър и сняг, която завря около тях. — Щормът дойде.

— Всичко е на позиция — докладва Гарса.

Глин се обърна, вятърът раздърпа якето му.

— Спираме при първия признак за мълнии — рече той. — Давайте.

Изведнъж се стъмни, чу се приглушен вой и снежните сачми полетяха свирепо почти хоризонтално във въздуха. В един миг Макфарлън виждаше само чернобели сенки. С яростта на вятъра долетя и ревът на тежките машини — генераторите увеличиха обороти. Земята сега се тресеше по-силно, усети как през тялото му премина нисък, почти недоловим тътен — усети го в налягането на ушите и с корема си.

— Това е исторически миг — изкрещя Рейчъл, — а аз не мога да видя съвсем нищичко.

Макфарлън пристегна качулката плътно до лицето си и се наведе напред. Виждаше вече как кевларът се бе натегнал, въжетата приличаха на метални пръти, които свиреха от напора. Скърцането и някакво странно звънтене се увеличиха, доловими дори при воя на вятъра. Скалата не помръдваше и напрежението започна да се покачва. Повиши се тонът на звънтящите звуци; генераторите ревяха; и въпреки това скалата си оставаше неповдижна. А после, когато какофонията стигна върха си, на Макфарлън му се стори, че вижда как метеоритът помръдва. Но не можеше да бъде сигурен при този висок вой на вятъра и снега, който закриваше полезрението му.

Гарса вдигна глава, усмихна се дяволито и вдигна палци.

— Тръгна! — извика Рейчъл.

Гарса и Стоунсайфър крещяха команди към работниците долу. Стоманените релси под шейната изстенаха и запушиха. Работниците заливаха с постоянен поток графитна смазка релсите и повърхността на платформата. До ноздрите на Макфарлън достигна острият мирис на горяща стомана.

А после, в един миг, всичко свърши. Със страхотен, последен стон метеоритът и шейната му се настаниха на очакващата ги платформа. Кевларените въжета се охлабиха, генераторите намалиха обороти.

— Успяхме! — Рейчъл опря показалец до устните си и изсвири пронизително.

Макфарлън гледаше надолу, към метеорита, който вече бе в безопасност върху платформата.

— Три метра — рече той. — Остават ни още десет хиляди мили.

Отвъд Челюстите на Ханукса проблесна ярката светлина на мълния, после — на втора. Чудовищен тътен на гръм пролетя покрай тях. Вятърът усили скоростта си, разкъсваше снежната покривка, замиташе с бели пелени земята и изкопа.

— Това е всичко! — извика Глин на групата. — Мистър Гарса, моля, покрийте тунела.

Гарса се обърна към краниста, като с една ръка придържаше качулката на якето си.

— Не мога! — извика в отговор. — Вятърът е прекалено силен. Ще събори стрелата.

Глин кимна.

— Тогава го закрийте с излишното оребряване и покривалата, докато премине бурята.

Макфарлън видя как двама работници затичаха в основата на тунела, понесли помежду си голямо руло. Тичаха от двете страни на изкопа и размотаваха найлоновата материя, опитваха се да я задържат на място срещу яростния вятър. Покривалото бе покрито с бели и зелени петна — камуфлаж, който трябваше да прилича на безрадостната повърхност на острова. Макфарлън още веднъж бе впечатлен от умението на Глин да предугади всяка възможност, да разполага винаги с резервен план за непредвидени ситуации.

Проблесна нова светкавица, този път по-близо, и обагри в странна светлина изпълнения със сняг въздух.

Доволен, че покривалото бе укрепено добре, Глин кимна на Макфарлън.

— Да се връщаме в бараките. — Огледа се за Гарса. — Искам хората да напуснат района, докато бурята не премине. Постави постове на четири часови смени.

След това даде знак на Макфарлън и Рейчъл и тримата поеха през терена, приведени под яростния, виещ вятър.

42. Исла Десоласион 22:40

Адолфо Тимер изчакваше зад голяма пряспа, неподвижен в мрака. Лежа и наблюдава, докато бурята почти не го погреба. Можеше да види долу слабото сияние на светлините, което ту се появяваше, ту изчезваше в снега. Вече бе превалило полунощ, а той не бе забелязал никакво раздвижване.

Младежът вдигна глава срещу продължаващия да се засилва вятър. Изправи се, вятърът издуха натрупалия се по крайниците му сняг. Бурята бе оформила снега около него като дълги, диагонално наклонени перки на акула, някои от които по-дълги от три метра. Бяха чудесно прикритие.

Пое със снегоходките си, прикриван от преспите. Спря до границата на разчистения район. Пред него лежеше локва мръсна светлина. Приклекнал зад една пряспа, той изчака, след това вдигна глава и се огледа. На около петдесетина метра се издигаше самотна барака, вятърът свиреше през дупките на ръждясалия й покрив. В далечния край на разчистения терен видя дългата редица сглобяеми бараки, малките жълти квадрати на прозорците им. Отвъд тях се виждаха други конструкции и няколко контейнера. Тимер присви очи и се взря напрегнато. Водоемите с изхвърлена вода и купчините пръст из острова се оказаха измама, прикритие за нещо друго.

Но какво?

Напрегна се. Иззад ъгъла на бараката се появи мъж в дебело арктическо яке. Отвори вратата на бараката, погледна вътре и я затвори отново. След това тръгна бавно по ръба на разчистения терен, търкаше ръкавиците си без пръсти една о друга, привел глава срещу вятъра и снеговалежа.

Тимер наблюдаваше внимателно. Мъжът не бе излязъл да изпуши една цигара на въздух. Той явно изпълняваше задълженията на постови.

Но защо да слагат охрана на една стара барака и на парче гола земя?