Черен лед

— Всъщност е много просто. Той се състои от метал, който е свръхпроводник. Човешкото тяло — човешката кожа — притежава електрически потенциал. Ако докоснете метеорита, той изпразва част от електричеството, което циркулира вътре в него. Досущ като мълния, но много по-силна. Макфарлън ми обясни теорията. Ето защо ние смятаме, че той е убил чилиеца, както и Нестор Масънкей, човекът, пръв открил метеорита.

— И защо има такова въздействие?

— Макфарлън и Амира работят сега по този въпрос. Ала сега приоритетът е преместването на скалата, тъй че нямаха достатъчно време за по-нататъшни анализи.

— И така, как ще бъде предотвратено подобно нещо да се случи на кораба ми?

— Още един добър въпрос — усмихна се Глин. — Работим и по него. Вземаме много сериозни предохранителни мерки, за да не го докосва никой. Всъщност ние бяхме въвели подобни правила и преди да разберем, че едно докосване може да предизвика експлозия.

— Разбирам. И откъде идва това електричество?

Колебанието на Глин бе много кратко.

— Това е едно от нещата, които доктор Макфарлън изследва точно в момента.

Бритън не отговори нищо.

Глин изведнъж улови ръката й. Усети мигновена, инстинктивна съпротива. След това тя се успокои.

— Разбирам тревогите ви, капитане — рече благо той. — Ето защо вземаме всички възможни предпазни мерки. Но трябва да ми повярвате, че няма да се провалим. Трябва да повярвате в мен. Така, както аз ви вярвам, че сте в състояние да поддържате дисциплината на борда на кораба си, въпреки нервността и суеверията на екипажа.

Тя го погледна, ала той видя, че погледът й бе неудържимо привлечен от голямата червена скала.

— Останете малко — рече тихо усмихнатият Глин. — Останете и вижте как придвижваме към вашия кораб най-тежкия предмет, който някога човечеството е премествало.

Разколебана, тя отмести поглед от камъка към него, след това — обратно.

Радиостанцията на колана й изчурулика. Веднага я откопча и се отдръпна настрани.

— Слуша капитан Бритън.

Като видя промяната в изражението й, Глин разбра веднага какво й предаваха.

— Разрушителят. Върнал се е.

Глин кимна. Продължаваше да се усмихва.

— Не е изненадващо — рече. — „Алмиранте Рамирес“ е изгубил член от собствения си екипаж. И се е върнал да си го прибере.

47. „Ролвааг“ 24 юли, 15:45

Над Исла Десоласион се спускаше нощта. С чаша кафе в ръка Макфарлън гледаше от летния мостик как полумракът се сгъстява. Беше чудесна вечер — ясна, студена, тиха. В далечината се виждаха няколко ивици оцелели облаци: като конска опашка, оцветена в розово и тъмножълто. Островът се очертаваше от светлината, неестествено отчетлив и ясен. Зад него — полираните води на протока Франклин отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Още по-нататък все още се виждаше разрушителят на Валенар — сив, зъл, с едва различимо име „Алмиранте Рамирес“ върху прошарените от ръжда бордове. Този следобед се бе преместил по-близо и бе заел позиция при входа на протока Франклин — единственият им изход. А сега изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да остане там.

Макфарлън отпи глътка кафе, след това импулсивно изля остатъка зад борда. Кофеинът бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента. Усещаше огромното напрежение чрез топката в стомаха си. Питаше се как Глин възнамеряваше да се справи и с разрушителя. Ала Глин изглеждаше спокоен днес; изключително спокоен. Питаше се дали този мъж не бе изпаднал в нервна криза.

Метеоритът бе придвижен — с мъка, сантиметър по сантиметър — през глетчера, по подземния път до края на Исла Десоласион. Бе издигната поредната ръждива барака, за да го прикрие. Макфарлън огледа бараката от палубата. Както винаги, тя бе шедьовър на заблудата: ръждива измишльотина от употребявани метални листи, килната опасно на една страна. Пред нея бяха струпани бракувани гуми. Питаше се как възнамеряваха да го спуснат в хамбара на кораба; Глин бе много уклончив. Единственото, което знаеше, бе, че това щеше да стане само за една нощ: тази нощ.

Вратата се отвори и Макфарлън се обърна при изщракването й. Изненада се, че вижда Глин, който, доколкото му бе известно, не бе стъпвал на борда на кораба почти седмица.

Той пристъпи бавно и небрежно напред. Макар лицето му да си оставаше сивкаво от умора, в движенията му се забелязваше лекота.

— Добър вечер — поздрави той.

— Изглеждаш ужасно спокоен.

Вместо да отговори, Глин извади пакетче цигари и за голяма изненада на Макфарлън, захапа една. Запали я и огънчето от кибритената клечка освети изпитото му лице. Дръпна силно от дима.

— Не знаех, че пушиш. Поне не и официално.

Глин се усмихна.

— Позволявам си дванайсет цигари годишно. Това е единственото ми безразсъдство.

— Кога си спал за последно? — попита Макфарлън.

Глин се взря в спокойните води.

— Не съм много сигурен. Сънят е като храната. След първите няколко дни престава да ти липсва.

Пуши мълчаливо в продължение на няколко минути.

— Някакви нови хрумвания след времето, прекарано в ледения тунел? — попита най-накрая.

— Мъчителни парченца и късчета. Има атомно тегло над четиристотин, например.

Глин кимна.

— Звукът преминава през него със скорост, равна на десет процента от скоростта на светлината. Има много неясна вътрешна структура: външен пласт и вътрешен пласт, с малко ядро в средата. Повечето метеорити са късове от по-голямо тяло. Този е тъкмо обратното: изглежда е нараствал чрез натрупване, навярно в потока от плазма, изхвърлен от суперновата. Нещо като перла около пясъчно зрънце. Ето защо е донякъде симетричен.

— Изключително. А електрическият разряд?

— Все още е загадка. Не знаем защо го задейства единствено човешкият допир. Не знаем също защо стана така, че единствен Лойд избегна да бъде разкъсан на парченца. Разполагаме с повече данни, които бихме могли да анализираме, но всички са противоречиви.

— А какво ще кажеш за начина, по който радиостанциите изключиха след онази експлозия? Има ли някаква връзка?

— Да. Изглежда след онзи разряд метеоритът е бил във възбудено състояние, излъчвал е радиовълни — дълговълнова електромагнитна радиация. Това е причината за прекъсването на радиовръзките. С времето това излъчване е намаляло, но в непосредствена близост — например, вътре в тунела — метеоритът все още излъчвал достатъчно радиошум, за да попречи на радиотрафика в продължение най-малко на няколко часа.

— А сега?

— Сега се е успокоил. Поне до следващата експлозия.

Глин пуфкаше тихо, наслаждаваше се на цигарата. След това посочи брега и паянтовата барака, която скриваше метеорита.

— След няколко часа това нещо ще е вътре в товарния танк. Ако имаш все още някакви последни резерви, трябва да ги узная сега. Животът ни на море ще зависи от това.

Макфарлън не каза нищо. Можеше едва ли не да усети как тежестта на въпроса се стоварва върху плещите му.

— Просто не мога да предвидя какво ще се случи — отвърна той.