Черен лед

— Ще предам предложението ви на капитана — рече той. — И мисля, че това би било възможно да се уреди. Ще получите отговор до обяд. — Глин се поклони леко. — А сега, с ваше разрешение, ще се завърна кораба си.

Валенар се усмихна, направи почти сполучлив опит да прикрие кипящия си гняв.

— Направете го, сеньор. Защото ако не видя Тимер със собствените си очи до обяд, тогава ще знам, че е мъртъв. И вашите животи нямат да струват колкото кучешки фъшкии под подметките ми.

49. „Ролвааг“ 23:50

Макфарлън прие разговора в кабинета на Лойд в напуснатите му офиси. Навън, зад панорамните прозорци, се бе надигнал лек ветрец, а от запад се носеше мъртва вълна. Големият кораб бе застанал подветрено на отвесните базалтови скали, вързалата му бяха подадени към брега и хванати на стоманени болтове, забити в самия камък. Всичко бе готово, очакваха гъстата мъгла, която Глин бе предрекъл за полунощ.

Телефонът на писалището на Лойд замига ядно и Макфарлън посегна с въздишка към слушалката. Това щеше да бъде третият разговор с Лойд тази вечер. Ненавиждаше тази своя нова роля — на посредник и секретар.

— Мистър Лойд?

— Да, да, тук съм. Глин завърна ли се?

Чуваше се същият силен, непрекъснат пасивен шум, който съпътстваше и предишния им разговор. Макфарлън се запита лениво откъде ли му се обаждаше Лойд.

— Върна се преди два часа.

— И какво каза? Валенар приел ли е подкупа?

— Не.

— Може би не е предложил достатъчно пари.

— Глин изглежда смята, че размерът на сумата няма значение.

— Господи, Боже, всеки си има цена! Предполагам, че вече е твърде късно, но бих платил двайсетмилиона. Кажете му го. Двайсет милиона в злато, изпратени до която точка на света пожелае. И американски паспорти за него и за семейството му.

Макфарлън не отвърна нищо. Кой знае защо той не смяташе, че Валенар ще се заинтересува от американски паспорти.

— Та какъв е планът на Глин?

Макфарлън преглътна. Мразеше тази си задача все повече с всяка изминала минута.

— Той твърди, че е безупречен, но не може да го сподели засега с нас. Казва, че поверителността е критично важна за успеха.

— Какви глупости! Свържи ме с него. Веднага.

— Опитах се да го намеря, когато разбрах, че ме търсиш. Отново. Той не отговаря — нито радиостанцията, нито пейджърът му. Никой не знае къде се намира.

— Дяволите да го вземат! Знаех си, че не бива да залагам всичките си…

Гласът му се удави от рева на статично електричество. Появи се след малко, още по-слабо доловим.

— Сам? Сам?

— Тук съм.

— Слушай. Ти си представителят на Лойд там. Кажи на Глин да ми се обади незабавно и му кажи, че това е заповед, инак ще го уволня и лично ще го изхвърля зад борда.

— Добре — отвърна уморено Макфарлън.

— Ти в моя офис ли си? Можеш ли да видиш метеорита?

— Той все още е скрит на онази скала.

— Кога ще бъде натоварен на кораба?

— Веднага щом се спусне мъглата. Казаха ми, че ще са необходими няколко часа, за да бъде спуснат в танка, може би още половин час, за да бъде укрепен, след което отплаваме. Трябва да се измъкнем оттук не по-късно от пет сутринта.

— Това е съвсем скоро. А чувам, че се задавала нова буря, по-силна от предишната.

— Буря ли? — попита Макфарлън.

Единственият отговор бе изпукването на статичното електричество. Изчака малко, но линията бе прекъсната. След минута и той затвори телефона и се взря навън през един прозорец. Точно в този момент електронният часовник на писалището на Лойд удари полунощ.

„Лично ще го изхвърля зад борда“, бе казал той.

И след това Макфарлън изведнъж се досети какъв бе шумът, който бе чувал по време на разговора си с Лойд: вой на реактивен двигател.

Лойд се намираше на борда на самолет.

50. „Алмиранте Рамирес“ 25 юли, полунощ

Команданте Валенар стоеше на мостика и се взираше през бинокъла си. Корабът му се намираше в северния край на протока, откъдето нищо не му пречеше да оглежда какво става на острова. Гледката наистина беше впечатляваща.

Американците бяха докарали големия танкер до самата скала и бяха подали вързала към брега. Ясно бе, че капитанът на „Ролвааг“ знаеше това-онова за времето около нос Хорн. Не можеха да знаят за некартираната подводна козирка, на която се бе закотвил „Алмиранте Рамирес“. Затова бяха завързали кораба откъм подветрената страна на острова, с надеждата да се предпазят от най-голямата ярост на бурята. С малко повече късмет ветрецът щеше да държи кораба на разстояние от опасните скали. И все пак, това си беше доста рискована маневра за толкова голям кораб, особено за кораб, който използва динамично позициониране — особено ако вятърът неочаквано промени посоката си. Щеше да бъде много по-безопасно да се отведе кораба по-далеч от сушата. Но нещо неотложно ги задържаше в близост до острова.

Не се наложи да търси това нещо надалеч. Завъртя бинокъла към средата на острова, към широкомащабната минна операция, която се извършваше на около две мили от „Ролвааг“. Беше я наблюдавал внимателно и преди да дойде американецът Глин. Няколко часа преди това дейността там се засили: експлозии, трескаво бучене на машини, работници тичаха насам-натам, огромни прожектори осветяваха терена. Прехванатият радиотрафик сочеше, че екипите бяха открили нещо. Нещо голямо.

Ала изпитваха сериозни затруднения с откритието си. Първо, бяха повредили най-мощния си кран в опит да го вдигнат. А сега се опитваха да изтеглят нещото с тежки машини. Ала от разговорите по радиото ставаше ясно, че късметът не беше на тяхна страна. Не ще и съмнение, „Ролвааг“ беше наблизо, в случай, че потрябват още хора или техника. Валенар се усмихна: в крайна сметка американците не бяха чак толкова компетентни. При това темпо щяха да им потрябват седмици, за да качат метеорита на борда.

Разбира се, той никога не би допуснал това да стане. След като Тимер се завърне безопасно на борда, Валенар щеше да повреди танкера, за да попречи на отплаването им, след което щеше да разпространи новината за опита им за кражба. Така щеше да запази честта на страната си. Когато политиците видят метеорита — след като са научили как американците са се опитали да го откраднат — те ще разберат. Заради този метеорит дори могат да го повишат и да напусне Пуерто Уилямс. Не той, а корумпираните негодници от Пунта Аренас щяха да страдат. Но всичко зависеше от точния избор на подходящия миг…

Усмивката му се стопи, като си помисли за Тимер, затворен в ареста на кораба. Това, че бе убил някого, не бе изненада; младежът реагираше бързо, много искаше да направи впечатление. Онова, което изненада Валенар, бе, че го бяха заловили. Очакваше с нетърпение да го разпита.

Не си позволи да обмисля другата възможност: че американецът бе излъгал и младежът бе мъртъв.

Нещо прошумоля и зад него се появи офисиал де гуардия.

— Команданте?

Валенар кимна без да го погледне.