Денят не си личи по заранта

И тъй, понятието Спрайт почва да се изяснява. В обилното бъбрене на червендалестия точната информация заема доста оскъдно място, ала съвсем не е маловажна. „Спрайт“ не е изолирана операция, а цяла програма, и при туй вероятно дългосрочна. Програма от военен характер, целяща да реши по качествено нов начин задачата за победа при една глобална война. Програма, насочена към обезвреждане на противника по психически път. Най-сетне, програма, разчитаща не на познатите халюциногенни и нервопаралитични вещества, а на средства от съвсем различно естество. В този най-важен пункт сведенията на Франк, както е и естествено да се очаква, са най-смътни: „Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род.“ Добре, нека оставим да си ги представят компетентните до въпроса специалисти, Моята задача е изпълнена. Смисълът на думата Спрайт е дешифриран.

Разбира се, прецизността изисква получената информация да се провери посредством сведения от други източници. Аз обаче не съм в състояние да се занимавам с проверки. Няма други източници. И няма време. Надеждата ми е, че моят единствен източник е достатъчно сериозен. Франк не е от професията — имам очи за тия неща, — обаче не е и съвсем чужд на професията. Вероятно фирмата му се използува като фасада от други хора. И съвсем естествено е да дочува от тия други хора това-онова. Изобщо може да е резоньор, но не е фантазьор и едва ли ще вземе да ми сервира измислици.

Последната мисъл е тъй успокояваща, че навярно тъкмо на нея заспивам. Уви, едва съм заспал и се събуждам. Обичайното тропане по вратата — не прекалено силно, ала достатъчно категорично.

— Нима смятате да спите до вечерта? — запитва Мод, след като най-сетне отварям.

— Как мога да се надявам на подобно нещо, когато вие се намирате в същия хотел.

— Съжалявам, Албер, но ни предстои нова среща.

— Нима дискотеките работят и през деня?

— Ще ви чакам долу подир петнайсет минути — предупреждава дамата и изчезва, без да каже нищо за дискотеките.

Петнайсет минути не са малък срок, ако се вземе под внимание, че съм легнал, без да се събличам. Тия джинсови дрехи стават толкова по-шик, колкото повече се мачкат. Разхлаждам лицето си в банята, взимам скъпоценната чантичка и слизам в хола. Едва тогава се сещам да погледна часовника си, за да установя не без изненада, че часът наближава шест.

Часът наближава шест, но улицата е все тъй гореща и както винаги в подобни дни на жега, миризмата на изгорял бензин е особено настойчива. Това съвсем не пречи на хората да се тълпят по тротоарите и да обсаждат магазините, които скоро ще бъдат затворени.

— Да не би пак да са повишили цената на бензина? — запитвам, додето се промъкваме в навалицата.

— Защо?

— Защото напоследък все по-рядко използувате колата си.

— Къде да я използувам? В тия еднопосочни улици? И на такива нищожни разстояния?

Разстоянието се оказва наистина незначително. Едва сме се отдалечили на няколко пресечки от пешеходната зона, и Мод ми посочва солидна и безлична жилищна сграда, издигаща се между други също тъй безлични сгради.

— Ето там, номер трийсет и пет. Качвате се на шестия етаж. Има асансьор.

— А вие?

— Не тъжете за мене. Ще се видим по-късно.

— Да не би да ме пращате в обятията на Дейзи или Сандра? — запитвам подозрително.

— В момента — не. Но и това може да стане. Не бързайте толкова, Албер.

Без повече обяснения тя свива в първата пряка, а аз продължавам до въпросния номер. На шестия етаж има една единствена врата. В малка рамчица е поставена дискретна визитна картичка. Женско име. Познато име. Но то не е името на Дейзи, нито на Сандра:

МОДЕСТИ МИЛТЪН

Бедната Мод. Няма кураж да се прибере дори в собствената си квартира. Позвънявам най-банално, без всякакви морзови сигнали, и вратата тутакси се отваря.

— Влизайте — казва Сеймур.

Влизам. Най-първо в полутъмното антре, а сетне и в неголям хол. Обстановката е доста по-скромна, отколкото в предишната квартира. Лека мебел от светло дърво, бюфет-библиотека с неизбежната стереоуредба, неизбежното барче и неизбежните два-три рафта евтини джебни издания с пъстри корици. Шикът на помещението е най-вече в огромния прозорец-витрина, през който се виждат съседните покриви и в далечината над тях — саждивият силует на катедралата. Едно уютно жилище с неуловимия дъх на необитаемост.

Вероятно за да прогони тоя дъх, Сеймур пали цигара и прави няколко бавни крачки към прозореца, сякаш забравил, че има гост.

— Вие сте се пренесли у Мод? — питам без особено любопитство, като се настанявам в малко кресло точно срещу малкия, вероятно, току-що пуснат вентилатор.

— Съвсем временно — промърморва американецът. — И точно колкото ще трае нашият разговор. Изобщо излишно е да ревнувате.

— Нямате представа как ви обожава тази жена.

— Не е ли време да минем на по-сериозна тема? — забелязва Сеймур, като се отдръпва от прозореца.

И без да чака съгласието ми, приближава към бюфета и натиска някакво копче.

Запис на разговори, естествено. И с моето ценно участие, естествено. Отпърво беседвам с Ерлих, а сетне — с Томас, все върху този вълнуващ проблем — оръжието.

— Вторият материал не е много качествен — признава американецът, като спира магнетофона. — Този глупав хитрец се погрижи да избере за пазарлъка възможно най-шумното място. Обаче, както виждате, това не пречи думите да се долавят съвсем членоразделно.

— Добра работа — кимам. — И съкрушителна документация. Но с една съществена липса.

— Прав сте. Засега в колекцията отсъствува тъкмо най-важният събеседник. И точно по тоя въпрос трябва да поговорим.

Сеймур отваря барчето и отново го затваря.

— У тази жена няма нищо за пиене…

— Нали самата тя не пие. А вероятно не кани и гости.

— Да. Идеална секретарка — потвърждава американецът. — Да не повярваш просто, че тая порода все още се среща тук-там. Добре, че все пак има пепелник…

— Не съм сигурен дали може да се използува. Смятам, че служи за украшение.

Пепелникът от розов венециански кристал, поставен върху масичката, е наистина импозантен.

— Използувайте го на моя отговорност — избъбря Сеймур и смачква вътре угарката, след като е наръсил с пепел целия хол.

Той забучва в ъгъла на устните си нова цигара, щраква запалката и произнася:

— И тъй, Томас иска да отстрани Ерлих като посредник, за да спести комисионата. Това не е беда. Ерлих може да фигурира и като човек, осигуряващ транспорта, но все едно, трябва да фигурира.