Денят не си личи по заранта

— Франк каза „след месец-два“.

— А защо „след месец-два“? Защото Райън се надява да се освободи дотогава от Томас и сам да направи гешефта.

— В такъв случай, значи, ще чака.

— Но той съвсем не знае, че става дума за един и същи клиент и за един и същи гешефт. У него трябва да се създаде впечатление, че се касае за срочна доставка, за една неочаквана възможност да се реализира бърза и доходна сделка.

— Не виждам никаква гаранция, че ще се хване.

— Гаранции наистина липсват. Но преди да реши дали да се хване, или не, той ще направи проверка, а това ще ни доведе до срещата. Не забравяйте, че за нас е важна по-скоро срещата, отколкото сделката. Един гешефт не се отхвърля без точни мотиви, след като е предложен по служебен ред от прекия ви помощник.

— Може би сте прав.

— Щом допускате такава възможност, да минем към подробностите.

— Не е ли по-добре най-първо да надзърнем в хладилника, ако има такъв? — предлагам, тъй като усещам гърлото си съвсем пресъхнало.

— Да, наистина. Чаша минерална вода при липса на нещо по-ободряващо…

Експедицията до кухнята се оказва по-резултатна от очакваното. В хладилника откриваме не само вода, но и неразпечатана бутилка „Балънтайн“, вероятно доставена от грижовната домакиня специално за нас.

— Бедната Мод — въздъхва Сеймур. — Тя си въобразява, че уискито се изстудява в хладилник.

Отнасяме находките в хола и се заемаме с обсъждане на подробностите по предстоящите действия.

Когато най-сетне всичко е обмислено и преповторено до най-малката дреболия, вече е нощ и часът наближава десет.

— Чакаме ли някого? — запитвам, за да подсетя Уйлям, че не е зле да си ходим.

— Чакаме Мод. Не знам защо толкова се забави.

Холът тъне в полумрак. Само малка настолна лампа върху бюфета излъчва бледосинкаво сияние. През огромния прозорец на фона на тъмновиолетовото нощно небе катедралата отчетливо се откроява, обляна от оранжевата светлина на скрити прожектори. До единия край на прозореца американецът е застанал неподвижен, сякаш съзерцава църквата.

Изглежда, наистина я съзерцава, защото ненадейно запитва:

— На какво ви прилича тая грамада?

— На кораб.

— Не сте оригинален. Тя така е и направена, че да прилича на кораб.

— Тогава защо трябва да ми прилича на нещо друго?

— Някои я виждат като вкаменен устрем. Вечният устрем на човека да се издигне над себе си.

— Трябва да е така. Не ги разбирам твърде тия работи. Във всеки случай здраво е строена. Щом е издържала толкова време.

— Да, като един гигантски зъб, прогнил от годините и който непрестанно укрепват и пломбират. Непрестанно, да, което също е устрем, само че глупав, защото няма начин да избегнеш разрушителната сила на времето.

Той млъква за малко, сетне продължава, сякаш на себе си:

— Всичко гние, разпада се, става на пепел и прах… Крайната участ, а може би и крайната цел на всичко — да се превърне в пепел и прах, да се стопи и изчезне в тоя свят на призраци и привидности. Живата материя се връща към първоначалното си състояние, историята свършва, за да се възцари отново доисторическата пустош.

— Никак не сте се изменили — забелязвам. — Разсъжденията ви, също както някога, неизменно ми напомнят за отдавна започната и безкрайно продължавана надгробна реч.

— Затуй пък вие изобщо не се измъчвате с разсъждения — промърморва Сеймур. — На вас всичко ви е ясно.

— Мисля, че не аз, а вие говорите тъй, сякаш сте надзърнали до дъното на космоса.

— Не съм дотам самонадеян. Но колкото до микрокосмоса, до тая човекомравка, до тая биологична аномалия, която веднаж се представя като звяр, а друг път като обикновено говедо, мисля, че не е нужен лазер, за да проникнеш до жалката й сърцевина.

— В тая сърцевина някои са откривали и сърце, Уйлям.

Американецът бавно обръща гръб на прозореца. Запалката му щраква и за миг осветява слабото, леко навъсено лице. Сетне човекът отново се превръща в един почти черен силует, открояващ се смътно върху фона на нощното небе.

— Сърцето… — повтаря на себе си Сеймур. — Безполезни угризения за непоправимото и безсмислен стремеж към непостижимото.

— Искате да кажете, към нищо по-съвършено…

— Напротив, носталгия към отдавна изгубената невинност, към примитивното съществуване, когато още не сме се били изродили в хора, а сме живели като безгрижни и непорочни маймуни в митичния златен век на предисторията. Сърцето… То не е силната страна на човека, Майкъл, то е неговата ахилесова пета. Опасна слабост.

— Нима я познавате?

— Достатъчно, за да се пазя от нея. Също както и вие.

— Нямам претенцията, че съм безчувствен като камък.

— Естествено. Обаче вие сте по благородните чувства. А благородните чувства са предназначени за благородни поводи — родината, класата и други подобни.

— Вие подхващате един доста стар разговор — забелязвам, като възпитано се прозявам в шепата си.

— Възможно е. Трябва да се сърдите на Мод. Все още я няма.

Имам чувството, че наистина говори само за да мине времето. Решавам да му помогна:

— Всъщност кое повече ви дразни: това, че съм привързан към нещо, или това, че вие самият нямате за какво да се хванете?

— Дразни ме наивната ви вяра, че правото е на ваша страна — отвръща американецът с тон, в който трудно може да се долови някакво раздразнение.

— Но какво съм аз виновен, че правото е наистина на наша страна?

— Вие сте като децата — промърморва снизходително Сеймур. — Добре, да допуснем, че правото е на ваша страна. Обаче каква полза от това, когато заедно с нас, грешниците, ще загинете и вие, праведните, и когато подире ни няма да остане никой, за да от съди кой е бил прав и кой — не?

— Отново надгробната реч — установявам.

— Ние сме като ония две козлета от детската приказка, дето стоят едно срещу друго на тясното мостче и се блъскат с чела. Всяко напира да катурне другото в бездната, без да мисли, че както са тръгнали работите, пропастта ще погълне и двете враждуващи страни.

— Не непременно и двете.

— Именно, именно: „не непременно и двете“ — потвърждава американецът, като приближава до масичката, за да угаси угарката. — Вашата логика е точно козешката логика: „не непременно и двете“. Вие не си разрешавате да допуснете даже като хипотеза разумната мисъл, че ако искате да спасите себе си при дадената ситуация, налага се да пощадите и противника. Налага се, вместо да се блъскате така яростно с чела, да направите опит някак да се разминете. Налага се малко да отстъпите, за да дадете възможност да мине първо другият и да ви освободи пътя.

— Отстъпете вие.

— Да, да, козешката логика.

— А защо не — логиката на историята?

— Защото макар постоянно да говорите за логиката на историята, макар непрестанно да повтаряте, че тя е на ваша страна, вие съвсем не сте убедени в това.

— Ваше мнение.

— Ако бяхте убедени, щяхте да оставите историята да си върши работата, без прекалено да напирате, без да се опитвате по опасен и безразсъден начин да ускорявате събитията и да ги изменяте във ваша полза. Какъв смисъл да поставяте постоянно на карта живота на човечеството, щом историята на човечеството и без туй се развива във ваша полза.