Денят не си личи по заранта

Този заснежен връх насреща, озарен от изгрева или залеза, наистина уморява очите. Може би художникът е имал тъкмо такава амбиция — картината да бъде гледана със скиорски очила.

Изгрев или залез — проблемът всъщност не е без значение. В случай че е изгрев, значи, произведението следва да се тълкува оптимистично. Слагайте ските, момчета, животът е пред нас. А в случай че е залез… Е, ако е залез, значи, художникът ти подсказва неща, дето и без туй са ти ясни. Остаряваш, залязваш, отиваш си. Което съвсем не пречи на Мон Блан да си стърчи все там, където му е мястото.

А навън наистина се разсъмва.

* * *

Вилата е доста приветлива, поне отдалеч, макар и изградена върху твърде неудобно място. По необходимост. Наоколо изобщо не се срещат удобни места. Дъното на клисурата е заето от реката и от двете тътнещи в моторен грохот шосета, а тясната ивица край шосетата отдавна е застроена. За дошлите по-късно са останали само стръмните склонове на околните възвишения.

Накъсо казано, отново сме в Идар и аз едва сега си обяснявам интереса на Мод към това градче и причината да се въртим неотдавна из тесните му улици в продължение на няколко дни. Тук е главната квартира на Томас, а може би и на Райън.

В Идар и околностите му американците не са рядкост, ала те се срещат най-вече по шосетата, в джиповете и в калнозелените камиони, чиито задници са украсени с дискретната табелка АРМИЯ НА САЩ. Иначе по улиците и в заведенията янките не се набиват в очи, защото или отсъствуват, или са в цивилни облекла.

Известно е, че още в първото следвоенно десетилетие американските войници бяха успели без усилия да си навлекат ненавистта на населението в западните страни. Безчинствата им, общо взето, се ограничаваха в нощните квартали, но нерядко добиваха такъв размах, та стигаха и до вестникарските колони.

А междувременно от новия свят пристигаха все по-големи поделения, призвани да бранят свободата на стария свят, която никой не заплашваше. Заплахата, доколкото съществуваше, идваше именно от тия задокеански момчета. Може би не лоши момчета, в случай че бяха трезви. Само че те излизаха от казармите не за да седят трезви, а с тъкмо противоположна цел. И започваха лудориите: побоища, чупене на витрини, каране на коли при непозволена скорост и при още по-непозволено прегазване на случайни минувачи. Изобщо дреболии, ако не се брои глухото раздразнение на туземците, отразено доста отчетливо в лозунгите по стените: „Янки, махайте се!“

При подобно положение и при перспективата американското присъствие в Европа тепърва да нараства, налагаше се задокеанските щабове да потърсят някакво решение. От финансова гледна точка играта на „съветска заплаха“ наистина носеше печалби, но от политическа — главната печалба бе все по-засилващият се антиамериканизъм. Тъй че задачата бе да се запази първото, като се избегне второто. И тая задача бе решена с действително гениален замах. На европейския лозунг „Американци, вън!“ задокеанските генерали противопоставиха заповедта „Американци, вътре!“ Остава да се уточни, че под „вътре“ не се разбираше вътре в „свободна Европа“, тъй като по-навътре вече нямаше накъде, а вътре в казармите.

Прочее от доста време насам, ако не броим отделни изключения, палавниците си седят вътре в лагерите. Комфортни лагери или, ако щете, уютни селища сред най-закътаните и най-живописни гори. Там са уредени дансинги и кина, магнитофоните вият, уискито се лее, дружеските побои се разгръщат с пълна непринуденост. Но всичко става в домашна среда, далеч от враждебния поглед на туземеца.

Изглежда, правилото всичко да става в домашна среда вече се е превърнало в рефлекс, защото и Томас ме е поканил този път на разговор у дома си. Като цивилен Томас не е задължен да се тика из горския гъсталак, а е наел тази кокетна вила, предоставяща му едно не малко удобство — да приема посетители, без те да минават през любопитния оглед на часовоя.

Сандра ни посреща и ни въвежда в дома, но само за да ни преведе през него и да ни изведе на поляната зад вилата. Доста стръмна поляна, ала все пак пригодена за употреба посредством каменни стълбички и тераски. Върху една от тия тераски под закрилата на огромен оранжев слънчебран гостите, дошли преди нас, вече са организирали каре на бридж. Двете дами от карето са ми непознати, а колкото до мъжете, единият се оказва помощник на Томас, а другият — Добс, който може би също е помощник, само че на Сандра и вероятно по тънката част.

— Ето че се оформи и съставът за второ каре — установява домакинът, след като ни кима бегло за поздрав.

— Боя се, че Мод още не се е научила да различава валето от ригата — промърморвам според предварително получените инструкции.

— В такъв случай не мога да ви предложа като спорт нищо повече освен малко пиене — заявява добродушно Томас.

— Чух, че правите сбирка от старинни пистолети — подхвърлям, пак според указанията на Мод.

— Да правя сбирка? — възклицава стопанинът. — Не съм дотам свободен, драги, та да правя сбирка. Купих я наготово в един търг. Но колекцията наистина си струва парите. Ако тия реликви ви интересуват…

Сценката, призвана да мотивира оттеглянето ни в дома, е доста елементарна и съвсем излишна, тъй като ония под слънчебрана изобщо не ни обръщат внимание.

Томас ме отвежда в кабинета си, на горния етаж на вилата. Върху дългите рафтове на вградената в стената библиотека са натрупани доста безразборно кутии от кожа и полирано дърво, съдържащи вероятно ценните оръжия. Домакинът обаче съвсем не се заема да ми показва колекцията, а се разполага в едно кресло край масичката до прозореца и прави нехаен жест към насрещното кресло. Сетне запалва цигара и избъбря:

— Слушам ви.

— Мис Дейвис, предполагам, вече ви е уведомила за разговора ни…

— Да, каза ми, че сте й надрънкали маса глупости — кима Томас.

И за да смекчи донейде фразата, добавя:

— Не ви обвинявам. Предали сте каквото сте чули.

— Аз още по-малко имам намерение да ви обвинявам в каквото и да било. Нито смятам да проверявам дали се касае до глупости, или до сериозни неща. Единственото, което ме интересува, е съдбата на сделката.

— Естествено.

— А това означава, че сделката трябва да бъде сключена не с вас, а с вашия шеф.

Домакинът леко разтваря ръце, в знак, че не възразява:

— Ами сключете я.

— Едва ли ще успея без ваша помощ. Вие имате ужасно мнителен шеф, мистър Томас.

— Значи, пак опирате до Томас. А за какъв дявол Томас трябва да ви оказва помощ?

— За да избегне катастрофата.

— Нима съм стигнал до катастрофа? — пита домакинът, като примигва с очи.

— Вече споменах, че шефът ви е страшно мнителен човек. Тази мнителност за момента е насочена най-вече към вас.

— Като ви слушам, имам чувството, че всяка заран си пиете уискито с моя шеф, когото дори не познавате.