Денят не си личи по заранта

Изброявам акуратно количествата.

— На какви цени?

— Цените, знаете, това е сложен въпрос. Райън настояваше да му платя по-високи цени, а във фактурата да бъдат вписани по-ниски.

— Интересно. Какви точно бяха едните и какви — другите?

Давам му и тази справка. Сеймур би трябвало да бъде доволен. Още няколко камъка политат към градината на Райън.

Въпросите продължават да следват:

— Изплатихте ли му сумата?

— Какво ще правя…

— Отговаряйте по-точно.

— Разбира се, че я изплатих.

— Как стана плащането?

— Ами както става: вадиш пари и плащаш.

— Искате да кажете — в брой?

— Да, в брой, в долари, в пачки по десет хиляди, ако държите да знаете всички подробности.

Подир което следва очакваният отдавна въпрос:

— Кой стои зад гърба ви?

— Не разбирам.

— Вие няма да ме убеждавате, че работите само за своя сметка. Тъй че питам: кой стои зад гърба ви?

— Зад гърба ми стои лошият шанс, Мур. Това беше една наистина нещастна идея, да се заловя с вашия Райън.

— Оставете театъра. И не се опитвайте да хитрувате. Отговаряйте точно, защото нямам време!

Тонът отново е станал заплашителен. Сега, след като е изкопчил необходимите сведения, Мур би могъл да си позволи за десерт и тази малка атракция — да ми пусне една ампула.

— Глух ли сте! — извиква грубо мъжът. — Кажете, кой стои зад гърба ви!

Вижте по-добре кой стои зад вашия гръб — би следвало да кажа, но разговорът май почва да става излишен. Иззад таблата на вратата се е появило ново действуващо лице. Действуващо в точния смисъл на думата: един рязък жест и Мур се свлича върху мокета.

— Мокета, Майкъл! Трябва да благодарите на мокета — пояснява Сеймур. — Иначе в тия празни халета всяка стъпка кънти.

— За втори път установих, че сте прекалено ефикасен за един социолог — промърморвам. — Юмрукът ви е страшен.

— Юмрукът? — Американецът разтваря пръсти и ми показва някаква метална топка. — В моя хотел ключът виси на тая бронзова топка, за да не го носиш в джоба си. А аз точно затуй го нося.

Той се навежда и пристъпва към бегъл преглед на джобовете на Мур.

— Човекът има тук наоколо още двама приятели — предупреждавам.

— В момента те не са тук наоколо — отвръща Сеймур, като продължава огледа си.

— А мерцедесът е в Хилтън.

— Нека си седи. Засега той е неизползваем.

— Мод изчезна.

— Ако беше изчезнала, аз нямаше да съм тук — възразява американецът. — Закъснях наистина, но това ви е дало възможност да се позабавлявате.

— Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.

— Единствено опасните заслужават внимание. Впрочем за вас е време да тръгвате. От другата страна на моста ви очаква Мод.

Той ми кима разсеяно и се заема с портфейла на Мур.

В края на надлеза наистина намирам дамата, само че ми е нужно време, за да се уверя, че това е тя. Малко работа с гребена върху прическата, малко ярък руж върху устните, едни огромни тъмни очила — и ето че фасадата е неузнаваема.

— Едва ви познах — промърморвам. — Ако не бяха тия снажни форми…

— Оставете красноречието — прекъсва ме Мод. — Трябва да изчезваме.

Тя ме повежда към паркирания наблизо стоманеносив мерцедес и минута по-късно сме вече на път.

— Изглежда, че и вие нямате вкус към опасните игри — забелязвам.

— Аз имам вкус към вкусните неща, Албер. А като си представя, че в къщи ни чака само една студена шунка…

Опасни игри и студена шунка. Какво да се прави — свят широк, хора разни.

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Престанете с вашия Сеймур — казвам с малко пресилено раздразнение. — Той е пълен авантюрист.

И загребвам с ожесточение от гъшия пастет.

— Вие сте неблагодарен — възразява Мод и на свой ред загребва. — Ако съдя по това, което разказахте, Сеймур ви е извадил от гроба.

— Да. След като предварително ме натика в него.

— Как можете да говорите така! — произнася дамата с нотка на огорчение.

Огорчението съвсем не й пречи да постави добавъчен слой пастет върху филията си.

— Уверяваше ме, че всичко било предвидено и нямало никакъв риск.

— Нали нищо не ви се случи? Какво искате повече?

При тия думи тя отхапва от добре намазаната филия и ми отправя пълен с порицание поглед.

— Но щом всичко е било предвидено, трябвало е да знаете, че Мур ходи у Дейзи.

Жената преглъща залъка и преди да пристъпи към следната хапка, промърморва:

— Може и да сме знаели.

— Трябвало е дори да знаете, че Мур ще иде у Дейзи именно днес.

Мод поднася филията към пълните си устни, но ръката й спира насред път:

— Може и да сме знаели.

— Това исках да чуя. Значи, вашият Сеймур съзнателно ме е натикал в ръцете на Мур, за да му сервирам показанията си и да помогна на Томас в двубоя с Райън.

Дамата не бърза да отговори, а отхапва ново късче и акуратно го сдъвква.

— Мисля, че отивате малко далече в подозренията си. Мур се яви в дванайсет часа, а вие влязохте при Дейзи в десет. Никой не ви е карал да превръщате служебното посещение в оргия.

— Каква оргия? Вие…

— Знам, знам, аз фантазирам. Само че не мога да си представя какво може да прави един мъж при Дейзи в продължение на цели два часа, освен…

— Като че ли не ви е известно каква бъбрица е.

— Известни са ми всичките й качества. Именно затова споменах за оргия.

— Не. Споменахте, за да оправдаете Сеймур. Обаче не успяхте. И да ви кажа ли защо?

Тя не проявява интерес към въпроса ми, заета с филията и с чашата мляко.

— Защото, ако Сеймур не желаеше да попадам в ръцете на Мур, щяхте да предприемете спасителната си акция малко по-рано и, по-точно, докато все още стояхме пред квартирата на Дейзи.

— Не беше възможно, Албер.

— Нали щяхте да бъдете „съвсем наблизо“?

— Съвсем наблизо бях. На не повече от сто метра. И в същия този сив мерцедес. Обаче ако мислите, че шефът е седял до мене…

— Нямам представа къде е седял.