Денят не си личи по заранта

— Ако са поставили, тя положително е за вас — отвръща Мод. — Аз съм твърде дребна, за да ми поставят бомба, Албер.

Потегляме. Колата се движи със скоростта на костенурка по оживените улици и спира продължително на всяко кръстовище. Жегата е надминала дори песимистичната прогноза на синоптиците.

— Като си представя колко хладно е онова ресторантче, дето на времето обядвахме с Франк…

— … И дето е само на две крачки оттук — довършвам вместо дамата.

И за да я отклоня от тези опасни мисли, подхвърлям:

— Значи, платиха на Томас. Интересно кой ще плати на Райън.

— Ще се намери някой — отвръща Мод. — Не сте ли забелязали, че накрая нещата винаги се нареждат.

— Включително и за вас?

Тя не отговаря, понеже светофарът е дал зелено, и цялата колона потегля стремглаво, за да завоюва няколко метра разстояние преди следващия червен сигнал.

— Аз съм лесна, Албер. Хората без големи амбиции са най-лесни.

И тъй, подир толкова години оживена дейност на мерзавец, Томас най-сетне си получи хонорара. Нямам основание да бъда недоволен, макар че и не виждам защо трябва да ликувам. Един мерзавец по-малко или повече, това едва ли ще окаже особено влияние върху общото състояние на планетата.

— А сега? Какво ни предстои сега, скъпа?

— Яйца с шунка, Албер, какво друго. След като цяла заран си губим времето по сладкарници, как искате да сготвя.

Не минават и два часа от произнасянето на тази декларация, когато пържените яйца с шунка вече са факт. А един час по-късно се явява и Сеймур, който сякаш нарочно е изчаквал холът да бъде проветрен от кухненските миризми — не ги ли долавяте тия тежки, нечисти миризми, Майкъл?

Американецът изслушва мълчаливо късата ми сводка за развоя на събитията и едва на края подхвърля:

— Надявам се, че сте доволен.

— Боя се, че вие не сте доволен. Целехте се в Райън, а падна Томас.

— Ще ни направите ли кафе? — обръща се Уйлям към домакинята, която побързва да изчезне в кухнята.

И едва подир туй произнася:

— Не се тревожете, Майкъл. Вече наистина сме в епилога, но завесата още не е спусната.

— И моята скромна роля не е приключена.

— По тая точка грешите. Не искам да кажа, че сте второстепенен артист, но вашата роля е изпълнена.

— Да се надяваме, както казва Мод.

— Вие вече цитирате Мод? — запитва снизходително американецът. — Не бих се учудил, ако сте почнали да си записвате някои нейни изказвания.

— Защо не? Мод е здравият разум. Баналният здрав разум. Не смятате ли, че се нуждаем от малко банален здрав разум?

— В такъв случай, разкрива ви се нова възможност да си вземете известни бележки по становищата на Мод. Предстои ви още едно и, надявам се, последно пътуване с нея.

* * *

Минават три дълги дни, изпълнени е дремане, четене и безполезни размисли, преди оповестеното пътуване да се реализира. И противно на смътните ми надежди, то не е нито до Австрия, нито до Швейцария, а само до Щутгарт.

Тръгваме рано заранта, додето още жегата не е стигнала пълния си разгар, подир леката закуска и леката, вече описана дегизировка. Минаваме сравнително бързо през трудно проходимата крайградска зона, тъй като движението е главно насрещно, и излизаме върху широката писта на аутобана.

— Мълчите като сфинкс — избъбрям недоволно по някое време. — Правите се на загадъчна с тия ваши тъмни очила и с това мълчание.

— Мисля, че ние с вас достатъчно се наприказвахме през тия два месеца, Албер — произнася Мод с мелодичния си глас на говорителка в детските предавания.

— Два месеца и половина — поправям я. — И ако някой се е наприказвал, това съм аз, а не вие. Вие само мълчите от страх да не нарушите инструкциите на Сеймур.

— Шефът не ми е давал инструкции да мълча.

— Тогава, говорете!

— Какво ви вълнува, Албер? Какво ви прави така неспокоен още от заранта?

— Мисля, че имам право да знам как приключи цялата тази история.

— Не допусках, че тия неща чак толкова ви вълнуват.

— Не чак толкова, но отчасти.

Мод не отговаря, втренчила поглед в камиона пред нас — една алуминиева грамада със зелената фирма на Саламандър. Тя отдавна би могла да го задмине, ала предпазливо изчаква, за да не би някоя идваща отзад кола да я дублира в критичния момент. Най-сетне маневрата по задминаването е осъществена. Отдъхвам си заради Мод и запалвам цигара.

— Ако се тревожите за приятелките си, мога да ви уверя, че те са добре.

— Мисля, че тия приятелки вие ми ги натрапихте.

— Само служебно, Албер. Интимностите са чисто ваш почин.

Тя отново млъква, тъй като пред нас се е изпречил нов камион. Камионът обаче кара доста бързо и дамата след зрял размисъл решава да не го задминава.

— Да, вашите приятелки са живи и здрави. Струва ми се дори, че са на път да се сдобрят, понеже вече няма какво да делят.

— Защо — не? Мур, а също и Добс…

— Такива като Мур и Добс те могат да ги имат с дузини. Става дума за жених, Албер. Вечният мираж на глупачката.

— Знам, знам. Становището ви по въпроса ми е добре известно. Не ме занимавайте с женски истории.

— Женските истории са винаги част от мъжките, приятелю. Томас, преди да направи онзиденшното си фатално посещение в „Самсон“, е оставил у Дейзи писмо до нашата амбасада и копие от фактурата. След като научава за гибелта на бъдещия си съпруг, Дейзи предава документите на Мур, а той ги отнася, където трябва. Накъсо казано, Райън е задържан за следствие.

— Това още нищо не значи.

— Не вярвам Райън да споделя вашето мнение. Уликите срещу него са тежки и се потвърждават по различни линии.

— Имате предвид, че докладът на Сеймур отново е изваден от архивата.

— Не знам нищо за такъв доклад.

— Забравих: вие никога нищо не знаете.

— Неблагодарник.

— Мисля, че Райън все пак ще се измъкне някак си. Америка е страната на неограничените възможности. Искам да кажа, за такива като Райън-баща.

— В Америка, както всякъде другаде, силните хора се радват на силни неприятели. Не вярвам противниците на Райъновци да пропуснат една толкова благоприятна възможност за разчистване на някои стари сметки.

— Ще бъда доволен, ако се окаже, че сте права. Все пак приятно е да знаеш, че толкова благородни усилия не са отишли напразно. Имам предвид усилията на Сеймур. А също — и вашите.

— Какви усилия, Албер? Аз просто изпълнявам нареждания.

— Вие просто умирате за една одобрителна усмивка на шефа. За жалост той е твърде скъп на усмивки, вашият шеф. И на всичко отгоре, ужасно подозрителен: „Мога ли да знам как ги приготвяте тези сандвичи, мила моя?“

— Той не казва никога „мила моя“.