Денят не си личи по заранта

— … Като оповестите, че каналът накрая все пак се е отпушил.

— Нека не изпреварваме събитията. Още не сме стигнали до канала, но вече сме близо до него. Съвсем близо, Майкъл.

Той се настанява на креслото от другата страна на масичката, отмества небрежно подноса с питието и вади от джоба си познатото магнитофонче.

— Един малък речитатив?

— Защо — не? Казват, че музиката облагородява.

— Именно — потвърждава Сеймур. — Особено такава.

Той натиска бутончето и в стаята зазвучава нова партия от вече познатия дует:

РАЙЪН. Онзи ден вие не ми казахте, че освен фактурата проформа притежавате и окончателната.

ТОМАС. Не сметнах, че ще е разумно да я нося в джоба си, когато идвам в дома ви.

РАЙЪН. Понеже имахте само един-единствен екземпляр…

ТОМАС. Именно.

РАЙЪН. Бих ли могъл все пак да хвърля бегъл поглед върху вашия екземпляр?

ТОМАС. Заповядайте! Нали затуй съм ви поканил.

(След къса пауза.)

РАЙЪН. Хм, да. Това наистина донейде променя нещата.

ТОМАС. „Донейде“?

РАЙЪН. Не забравяйте, че тоя белгиец вие ми го пратихте.

ТОМАС. Нека не затъваме в дебрите на недоказуемото.

РАЙЪН. Недоказуемото днес може още утре да бъде доказано и документирано. Казах ви, че моите хора усилено работят по въпроса. Дори, между другото, са установили, че тая сделка на вашия Каре с онази африканска република е само блъф. Оръжието е било предназначено за другаде и съществуват всички изгледи инцидентът да прерасне в политическа афера.

ТОМАС. Искрено ви съчувствувам.

РАЙЪН. Благодаря. Но не пропускайте да посъчувствате и на себе си. Инициативата дойде от вас, Томас. И това много скоро ще бъде установено.

ТОМАС. Мислех, че идвате с по-сериозни намерения.

РАЙЪН. Намеренията ми са съвсем сериозни. Не както вече ви споменах, всеки разговор с вас е свързан с отегчителни и съвсем излишни протакания само защото не желаете да видите очевидното.

ТОМАС. Очевидното е фактурата, която ви показах. Единственият неопровержим факт в цялата тая бъркотия.

РАЙЪН. Забравихте записа, намиращ се в касата ми.

ТОМАС. О, ако е за записи, аз разполагам с далеч по-интересни неща.

РАЙЪН. Какви неща?

ТОМАС. Това е друга тема. В момента говорим за фактурата. В случай че стигнем до някакво споразумение, може да поприказваме и за записите.

РАЙЪН. Искате да кажете, че подир шантажа, с който сте зает в момента, ще ми сервирате втори шантаж?

ТОМАС. Не съм по шантажите. Аз съм по честните сделки. И мога предварително да ви уверя, че ако стигнем до сделка, ще ви предоставя звукозаписа като подарък. Потресающ звукозапис, мистър. Само не ме плашете с политически скандали. Аз съм военен човек и нямам вкус към политиката.

РАЙЪН. Вярвам ви. Но не знам дали другите ще ви повярват.

ТОМАС. Е, да: другите ще вярват само на вас.

РАЙЪН. Признавам, че аз също ще се окажа в неприятно положение. Обаче, мисля, ви е известно, че по силата на някои обстоятелства мога да разчитам на закрила от високи места.

ТОМАС. Ще ви пошепна съвсем поверително, че аз също разполагам с добри приятели. А понеже разговорът не по моя вина се отплесна в съвсем странична посока, смятам, че е крайно време да го прекратим.

РАЙЪН. Бих искал все пак да чуя условията ви.

ТОМАС. Най-после. Моите условия, мистър, са далеч по-приемливи от вашите. От обозначената в тоя документ сума, която сте сложили в джоба си, смятам за нормално да получа половината.

РАЙЪН. Половината? Но това е извънредно голяма сума!

ТОМАС. Точно така: прекалено голяма за сам човек. Именно затуй ви предлагам да я поделим.

РАЙЪН. Това е формен грабеж!

ТОМАС. Има нещо такова. Вие грабите Интерармко, аз грабя вас… Обаче какво да се прави. Нещата се развиват тъй, откак свят светува.

РАЙЪН. Готов съм като делови човек да ви платя нещо за документа, но само в границите на разумното.

ТОМАС. А те са?…

РАЙЪН. Сто хиляди!

ТОМАС. Задръжте си ги. И нека приключваме. Боя се, че вие съвсем не сте делови човек.

РАЙЪН. Напротив. Дори ще се съглася на известна корекция, обаче само при едно условие: искам най-първо да чуя записа ви, в случай че такъв изобщо съществува. Какъв е всъщност тоя запис?

ТОМАС. Нали вече ви казах — потресаващ! Каре свидетелствува срещу Райън: как е сключена сделката, колко пари е броил, изобщо всички подробности.

РАЙЪН. Бълнувате, драги.

ТОМАС. С вас наистина е трудно да се преговаря. Записът се намира в касата ми, на пет крачки от нас.

РАЙЪН. Искате да кажете, че сте открили Каре?

ТОМАС. Именно.

РАЙЪН. И къде по-точно?

ТОМАС. Където трябваше да се и очаква: в Кьолн, постоянното му свърталище.

РАЙЪН. И сега той е в ръцете ви?

ТОМАС. Не съм длъжен да ви давам подробна информация. Мога само да кажа, че Каре е вече извън вашия обсег.

РАЙЪН. Очистили сте го…

ТОМАС. Да не навлизаме в излишни детайли.

(Отново — къса пауза.)

РАЙЪН. Добре. Лансирайте една разумна сума и донесете записа.

ТОМАС. Сумата е вече лансирана, мистър. И поправки няма да има — можете да ми вярвате.

(Паузата този път е значително по-дълга.)

РАЙЪН. Хубаво, дайте да го чуя този ваш запис.

(Запис в запис — това е доста досадно за слушане, особено когато един от участниците в разговора си ти самият. Прочее прескачам тази част от лентата.)

ТОМАС. Е, сега вече готов ли сте?

РАЙЪН. Почти. Има само още една малка подробност.

ТОМАС. Дано да е само една.

РАЙЪН. Аз ви плащам сумата, вие ми давате фактурата и записа. Но понеже и фактурата, и записът са копия, нищо не ви пречи утре отново да се явите и да поискате нещо добавъчно. С две думи, обичайната механика на верижния шантаж.

ТОМАС. Вече казах: не съм по шантажите. Аз съм по честните сделки.

РАЙЪН. Вашите представи за честност са ми напълно ясни още от времето на онази нигерийска афера. Помните я, нали?

ТОМАС. Не виждам по какъв начин бих могъл да ви уверя, че не разполагам с други копия.

РАЙЪН. Излишно е да ме уверявате. Все едно, няма да ви повярвам. Затуй предлагам нещо съвсем просто: ще ви броя парите срещу съответна разписка. Така, щем не щем, ще бъдем свързани до гроб, като сиамските близнаци.

ТОМАС. Това наистина е голяма чест за мене, да бъда свързан с човек като вас… Но чак до гроб…

РАЙЪН. Друг изход не съществува, Томас. Никой на мое място не би постъпил другояче. Признавам, че решението е малко неприятно и за двама ни, обаче в същото време еднакво ни подсигурява.

(Къса пауза.)

ТОМАС. Хубаво. Съгласих се. Да вървим за парите.

РАЙЪН. По тоя час? Парите са в служебната ми каса. Елате утре, донесете документите, подпишете ми разписката и ще си получите парите. Такава фантастична сума!…

ТОМАС. И на това се съгласих. Утре в единайсет, удобно ли ви е?

РАЙЪН. Винаги съм на разположение.

Следват още няколко незначителни фрази, сетне ролката свършва.

— Чакам да чуя мнението ви — избъбря Сеймур, като прибира магнитофончето и пали поредна цигара.

— Смятам, че Райън твърде лесно отстъпи по въпроса за сумата.

— Прав сте.

— Това ме кара да мисля, че плащането едва ли ще се извърши.

— Защо не? Той разполага с две чанти долари и вероятно вече е имал възможността да се убеди, че банкнотите са до една фалшиви. А фалшивите долари не струват много нещо.

— Разписката на Томас също не струва много нещо — забелязвам. — Тя ще струва още по-малко от момента, в който Томас установи, че е получил чанта фалшиви пари.

— И това е вярно. Томас разбира, че Райън едва ли ще извади наяве една разписка, която изобличава и самия Райън. И щом установи, че е бил измамен, шантажът ще почне отново и в по-заплашителна форма.

— Искате да кажете, че за Райън тази история с плащането е само начин да печели време.

— Не. Райън действително ще му плати. Питам се само — по кой начин?

Той ме поглежда изпитателно:

— Не ви ли се иска да присъствувате на плащането, Майкъл?

— Вече ви казах, че цялата тази история съвсем не ме забавлява.

— А, да: защото не виждате смисъла. Забравих, че вие във всяко нещо търсите смисъла. Готов сте да рискувате даже живота си, но само в случай че виждате смисъла.

— Че как иначе?

— Ами просто така: ако животът все пак има някаква стойност, то е само поради риска, поради заплахата на смъртта. Съвсем илюзорна стойност, обаче какво да се прави — човек е свикнал да цени нещо само когато съществува опасност да го загуби. Казваш си, вярно, животът е сив, но къде по-сива е Голямата скука. Какво ме гледате?

— Питам се дали бихте изпаднали в такова оживление, ако трябваше да извършите нещо добро, па макар и с риск за живота си.

— Но какво по-добро от туй, което вършим ние двамата с вас, Майкъл? Преследваме два изрода. Воюваме със злото.

— Вие воювате не зарад злото, а зарад воюването.

— Възможно е. Обаче какво съм виновен, че философите и до днес не са успели да ни обяснят що е зло и що — добро.

— Не усложнявайте излишно нещата. Съществува неписан морал.

— Кой например? Вашият или онзи на десетте божи заповеди? Вашият ми е непонятен. А колкото до десетте божи заповеди, те като всички морални норми са дело на користни хора. Когато чуете „не кради!“, може да се обзаложите, че тази норма е дело на човек, който е притежавал доста неща за крадене, иначе въпросът не би го занимавал. И когато някой ви съветва „не прелюбодействувай“, бъдете сигурен, че той има красива съпруга и ужасно се бои от рога. А що се отнася до „почитай баща си и майка си“, тая заповед положително е съчинена от родители, лишени от всяко основание да бъдат почитани — иначе за какво са им заповеди.

— Е, съществуват и други норми.

— Например?

— Ами, да речем, „обичай ближния си“.

— Кой ближен, Майкъл? Райън или Томас? И защо съм длъжен непременно да го обичам? Вие мене обичате ли ме?

— Въпросът ви е доста безцеремонен.

— А какъв друг може да бъде в областта на доброто и злото, които, ако вярваме на специалистите, са непримирими като светлината и мрака, като живота и смъртта, като деня и нощта?

— Нещо някога се е случило с вас, Уйлям. Не допускам да сте се родили с тия идеи в главата си.

— Е, разбира се, и аз като всички съм минал през пубертетната възраст на илюзиите. Искал съм вероятно да обичам света и хората, да правя нещо за света и за хората, може би — знам ли — да живея само за света и за хората. Навярно и затуй съм ги намразил. Няма по-безпощаден съдник от измамения обожател. Няма по-отрезвяващо чувство от разочарованието. Илюзиите са нещо много приятно, но само додето не са се разсеяли. След това се събуждаш и виждаш как неземната ти красавица се е разкрачила над бидето, за да изплакне следите от поредното си блудство.

— Знам, че сте преживели някои неща.

— Оставете ги тия неща, те са без значение. Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи. Изводите, драги, са дошли вероятно не от една-две травми, а от дреболиите, нечистите дреболии на живота, на всичко туй, дето те заобикаля, на всичко туй, дето неволно го опознаваш дотам, та почва да ти се повдига. Тая нечиста, неприятна миризма на живота… Не я ли долавяте, Майкъл?

— Долавям по-скоро нещо друго. У вас има някакво подтиснато чувство за справедливост и това ви кара да се усещате страшно неловко.

— Чувство за справедливост ли? Като почнете и вие с тия ваши големи думи… По-скоро — един каприз, драги… Не сте ли забелязали, че падам донейде творческа личност, макар и неосъществена. В такъв случай какво чудно, че след като толкова време съм работил по чужди заповеди, внезапно ми е скимнало да изпълня и един свой замисъл. Един съвсем дребен замисъл, просто така, за да си освежа илюзорното самочувствие на свободен човек.

При тия думи той захвърля угарката в пепелницата и разсеяно поглежда към подноса:

— Тя пак е донесла бадеми.

* * *

„Не ви ли се иска да присъствувате на плащането, Майкъл?“

Когато Сеймур бе произнесъл тия думи, бях ги взел за чиста риторика. Как мога да присъствувам на една сделка между Райън и Томас, щом и двамата само чакат да се появя, за да ми видят сметката.

Разбирам, че не се касае за риторика едва на следната заран, когато Мод запитва по време на закуска:

— Не бихте ли искали да се поразходим?

— Нали сама бяхте казали „никакво излизане“!