Досиетата „Орегон“

— Чакай — каза Зенг, преди тя да избяга от горската поляна. — Познаваш ли семейство Ксанг? Някои от тях неотдавна яхнаха змията.

При споменаването за нелегалната емиграция тя направи крачка назад, готова да побегне, но после се отказа, очевидно от желание да върне услугата на човека, който я е спасил.

— Да, те живеят в града. Имат магазин и сервиз за велосипеди. Живеят над него. Имаш ли новини за тях?

От думите й Еди разбра, че тя ги познава добре. Може би беше любимата, за която беше писал Ксанг.

— Да — отвърна той и му се догади от мисълта какво ще й каже. — Стигнали са до Япония и всичките работят. А сега, върви!

Девойката се стресна от заповедта му и изчезна между дърветата. Еди вероятно беше направил нещо много по-лошо от опита на войника да я изнасили. Беше й дал надежда.

Пребърка джобовете на войника за документи, после откъсна личните му знаци. От ремъка на автомата и колана му направи въже и закачи трупа на шест-седем метра над земята в чатала на един дъб.

Избърса с клон следите от случилото се и се върна в скривалището си под моста. Девойката вероятно вече беше в града и майка й я бе завела при местния лекар да й намести пръста. Нейните проблеми бяха свършили, но неговите неприятности тепърва започваха.

Военните, изглежда, смятаха да пренощуват в Лантан и щяха да разберат за изчезването на мъртвия изнасилвач едва на сутринта. На вечерната проверка приятелите му щяха да го прикрият, защото щяха да решат, че или е отишъл при професионална проститутка, или е забърсал някое тукашно девойче. Което не беше далеч от истината.

Неприятностите щяха да започнат на сутрешния развод. Когато войникът не се появеше, щяха да претърсят града, после околностите. Еди не можеше да се откаже от мисията си, също както не се беше сдържал и бе помогнал на момичето, така че имаше време само до разсъмване да се свърже със змийските глави. И вече не възнамеряваше да ги разпитва, за да научи подробности за Ксанг и другите. Сега му трябваха, за да го измъкнат от Китай.

Докосна личните знаци на убития.

Знаеше, че има идеално прикритие.

13

Антон Савич въздъхна облекчено: оставаше му само един полет до крайната му цел. Няколко дни бе пътувал до летище Елизово край Петропавловск-Камчатски, главния град на полуостров Камчатка в Далечния изток на Русия.

До разпадането на Съветския съюз през 1990-а Петропавловск-Камчатски беше затворен за външния свят, а последвалите години бяха донесли малко подобрения. Почти всички сгради бяха от бетон, забъркан с пепел от изригването на близкия вулкан Авачински през 1945-а и градът с население двеста и петдесет хиляди души имаше сивото еднообразие, характерно за тромавата съветска архитектура. Улиците не бяха асфалтирани от десетилетия, а икономиката беше съсипана, защото военните, които някога бяха поддържали града, се бяха оттеглили. Заобиколеният от високи заснежени върхове покрай красивия Авачински залив Петропавловск-Камчатски беше грозно и неприветливо място, където жителите оставаха само защото им липсваше волята да се преместят.

В миналото целият полуостров Камчатка беше контролиран от съветските военни. Скалистият пейзаж беше осеян със сложни радарни станции, инсталирани да дебнат за идващи американски междуконтинентални балистични ракети. Имаше няколко военновъздушни бази за засичане на американски бомбардировачи. Тук се намираше и Тихоокеанският подводен флот. Камчатка беше и набелязаната площадка за приземяване на съветски балистични ракети, пробно изстреляни от запад. Сега подводниците от Тихоокеанския флот ръждясваха във военноморската база „Рибачий“ в южния край на залива. Няколко бяха толкова занемарени, че бяха потънали, все още завързани за въжетата, натоварени с торпеда и със заредени реактори. Радарните станции бяха изоставени, а самолетите стояха в базите си поради липса на части и гориво.

Но не военното присъствие беше привлякло Антон Савич към Камчатка преди повече от две десетилетия, а геологията. Полуостровът се беше издигнал от морето преди половин милион години, първо като вулканичен архипелаг като Алеутските острови в Аляска. Морето бързо беше заравнило планините, но земята се беше издигнала отново, тласкана от неизчерпаеми запаси от разтопена скала дълбоко в недрата си. Камчатка беше част от Тихоокеанския огнен пръстен, кръг от вулкани и земетръсни зони, бележещ границите на Тихоокеанската тектонична плоча. Двадесет и девет от сто и петдесетте вулканични върха на полуострова бяха активни, особено Каримският, който изригваше непрекъснато от 1996 година, а сега и вулканът Безименни в средата на Камчатка беше започнал да бълва облаци от пепел и пара.

Воден от икономическа необходимост, през осемдесетте години на миналия век Съветският съюз бе въвел програма за проучване и експлоатация на природни богатства. За да отвърнат на безпрецедентната надпревара във въоръжаването на Рейгън, руснаците се опитваха да намерят суровини за нуждите на собствения си военнопромишлен комплекс. Това бяха последните оръдейни залпове на Студената война, изстреляни не с куршуми и бомби, а с фабрики и природни богатства. Накрая Съветският съюз загуби надпреварата, но междувременно бяха открити огромни залежи от минерали, въглища, желязна руда и уран.

Антон Савич беше млад изследовател в Агенцията за национални природни ресурси, организацията, на която беше възложена задачата да открие богатството, заровено в границите на Съветския съюз. Беше пристигнал да прави проучвания на полуостров Камчатка през 1986 година заедно с двама други изследователи под ръководството на професора по геология от Московския университет академик Юрий Страхов.

Екипът претърсва четири месеца полуострова с хеликоптери и всъдеходи, осигурени от Червената армия. Поради активната геологическа обстановка началниците в Москва смятаха, че в Камчатка може да има диаманти, и въпреки че не намериха кимберлит, откриха нещо не по-малко ценно.

Савич си припомни дните, когато живееха на палатка в подножието на златоносната скала и по цял ден къртеха проби, а нощем обсъждаха възможностите. Разсъждаваха така, сякаш находките бяха тяхна собственост. По всяка вероятност щяха да получат само похвали и може би разрешения за по-големи апартаменти.

Савич не беше сигурен кой го предложи пръв, може би беше самият той, въпреки че това всъщност нямаше значение. Идеята се зароди някак, отначало определено спомената като шега, но скоро започнаха да я обсъждат сериозно. Савич си спомняше, че в онази нощ дъждът най-после беше спрял, а това беше необичайно. Подаваха си бутилка водка и това не беше необичайно. В Москва не можеше да се намери свястна тоалетна хартия, но държавата осигуряваше богати запаси от алкохол дори да си на петстотин километра от най-близкия град.

„Защо да съобщаваме за находката? — попита някой. — Защо изобщо да казваме на някого?“ Само четиримата знаеха истината и никой нямаше да изследва района отново, след като предадяха докладите си. Можеше да се върнат в Москва и да продължат живота си няколко години, а после да се върнат и да разработят златната жила. Всички щяха да забогатеят.

Слезе от самолета „Илюшин“ на летище Елизово и се усмихна, като си спомни колко наивни бяха. Академик Страхов им позволи да мечтаят един-два часа и сетне ги върна към действителността. Не им каза, че постъпват неправилно, защото дори уважаваният професор не можеше да превъзмогне алчността си. Но също така знаеше, че онова, което обсъждат, е безсмислена фантазия. Само с няколко думи им обясни, че никога няма да им разрешат да се върнат в Аляска и че дори това да стане, ще е невъзможно четиримата да изкопаят достатъчно руда, та това да окаже някакво влияние върху живота им. Обясни им как действат световните пазари и че никога няма да могат да продадат рудата, която добият от земята. С което бързо охлади ентусиазма им и прекърши надеждите им. Водката стана безвкусна, дори загорча в устата им.