Досиетата „Орегон“
Шрифт:
Савич помнеше, че в същия миг дъждът заваля пак. Академикът угаси съскащия фенер и няколко минути слушаха как капките се сипят върху брезентовата палатка. После се вмъкнаха в спалните чували. Савич беше сигурен, че останалите продължават да мислят за шансовете, докато задрямват. Изминаха много минути, докато дишането им стана равномерно и те заспаха дълбоко. Всички, освен него. Той интуитивно беше осъзнал, че планът им ще се осъществи с един допълнителен елемент — времето.
Те разсъждаваха в границите на години. Савич знаеше, че ще минат десетилетия, преди отново да дойдат тук. Никой не можеше да се върне, докато комунистическото правителство не се сгромолясаше и капитализмът не пуснеше корени в родината им. Може би не предполагаха, че това някога ще се случи, но Савич
Имаше и още един елемент, който другите не бяха взели под внимание — той нямаше намерение да дели богатството с никого от тях.
Хеликоптерът щеше да пристигне да ги вземе чак след четири дни — повече от достатъчно време да задейства плана си. Бяха им определили за проучване огромен район и ги бяха оставили сами от повече от месец. Когато долетеше от Петропавловск-Камчатски, хеликоптерът щеше да кръжи над района и да чака, докато екипът не изстреля сигнални ракети, за да покаже точното си местоположение.
Савич искаше да се отдалечат колкото е възможно повече от залежите, но Страхов настоя да останат на място, докато хеликоптерът не пристигне, готови да се насладят на славата на откритието си. Савич нямаше оръжие, с което да принуди колегите си, така че трябваше да действа сега.
Изчака буден още два часа. Чакаше не от чувство за вина или угризения, просто искаше колегите му да заспят дълбоко. Стана в четири, най-тъмния час на нощта, запали тънко като молив фенерче и отвори медицинската чанта. Запасите бяха основни — бинтове, дезинфекционни разтвори, антибиотици и пет-шест спринцовки с морфин.
Комарите бяха толкова много, че изследователите вече не си правеха труда да ги пропъждат, нито да реагират на неприятните им ужилвания. Телата им бяха покрити със зачервени подутини от многобройните ухапвания по ръцете, глезените и лицата.
Савич изпръска морфина от едната спринцовка на земята и дръпна буталото, за да я напълни с въздух. Михаил беше най-едрият в екипа, як набит украинец, бивш шампион по борба от Киев. Савич не мислеше за нищо, когато заби тънката игла в гърлото му, където слабо пулсираше каротидната артерия. Бавно натисна буталото и вкара смъртоносен мехур въздух в кръвоносната система на бореца. Михаил беше свикнал с комарите и не почувства лекото убождане. Савич изчака няколко секунди, докато въздухът предизвика в мозъка му емболия и Михаил получи удар. Повтори процедурата още два пъти. Единствено Юрий Страхов се бори до края. Очите му се отвориха, когато му заби иглата. Савич запуши устата му с ръка, прикова го на земята с тежестта на тялото си и вкара въздуха в артерията му с жестоко пробождане. Страхов се мята за миг, после се отпусна неподвижно.
На четири-пет километра от брега имаше висок стръмен склон, всъщност сипей. Преминаването по него беше коварно и ако не внимаваше, човек можеше да се подхлъзне и да се свлече чак долу. Което пък щеше да причини достатъчно наранявания на труповете и да убеди и най-обръгналия съдебен лекар, че няма смисъл да прави аутопсия.
В онази нощ Савич прегледа тетрадките и дневниците на колегите си и откъсна всяка страница, където се споменаваше за находката или за други наблюдения на терена и геологията. Унищожи всичко, което можеше да бъде поставено под съмнение по време на разследването, и се погрижи в никой от дневниците да не пише нищо интересно за изследвания район. Преправи и своя дневник, за да изглежда така, сякаш са обходили по-голяма територия, и никой да не съзре причина отново да дойде тук.
На зазоряване започна да пренася на ръба на склона спалните чували с труповете. Украинецът Михаил беше твърде тежък да го носи, така че направи нещо като шейна от клони и ремъци и го извлече горе. Капна от умора и плувна в пот, и се прокле, че не изчака следващия
ден, за да пренесе последния мъртвец. Вместо да се върне в лагера в мрака, прекара нощта, сгушен до жертвите си.На другия ден сгъна палатката и замъкна и нея, и екипировката им на хълма. Натъпка всичко в раниците и после ги нагласи на труповете. Реши да изчака до разсъмване на другия ден и тогава да бутне мъртъвците по склона. Не изпитваше особено силно желание да гледа как се блъскат в острите скали, но трябваше да види къде ще паднат. Професор Страхов носеше сигналните ракети, а те щяха да му трябват да се свърже с хеликоптера, който пристигаше следобед на другия ден.
Закуси с кафе и две консерви — месо и кримски портокали — и после блъсна по склона Михаил. Трупът бързо набра скорост и започна да се премята. Другите двама бяха още по-осакатени и обезобразени от падането, ако това изобщо беше възможно.
Савич слиза по склона повече от час, охлузи си ръцете, щипеше го от солената пот. Когато стигна долу, извади екипировката и храната от раниците и изпразни няколко консерви, за да изглежда така, сякаш от дни е бил в подножието на склона.
Щом изчисли, че хеликоптерът е на един час път, инжектира двете останали спринцовки с морфин в ръката си. Почувства, че го обзема вцепенение, и пое дълбоко дъх. Трябваше да направи нещата колкото е възможно по-автентични, затова нямаше да изглежда логично, че тримата му другари са загинали по време на падането, а той само си е охлузил ръцете.
Савич опря гръб на скалата и взе един голям камък. Сложи лявата си ръка на съседния и преди да си позволи да се разколебае, се удари с всичка сила. Костите му изпращяха и той изрева от болка. Зареден с адреналин и морфин, Савич взе друг камък, по-малък, и се удари по главата. Потече му кръв. От отпуснатите му устни се процеди слюнка. Той се бореше с вълните на агония и се молеше опиатът да притъпи болката.
Почти беше изпаднал в безсъзнание, когато чу хеликоптера, и направи няколко опита да изстреля сигналната ракета. Кълбото от бял фосфор се извиси в стълб от пушек и пилотът веднага го забеляза.
Следващото, което си спомняше Савич, беше болницата в Петропавловск.
Разследването беше повърхностно. Ужасната сцена, описана от екипажа на хеликоптера, отговаряше на разказа на Савич как склонът се срутил, докато се изкачвали, и всички паднали. Следователят беше изумен, че Савич има само леко мозъчно сътресение, незначителни рани и охлузвания и счупена ръка.
— Сигурно просто ми е провървяло — каза му Савич, когато той затвори тетрадката си с бележки по случая и приключи разследването.
Докато вървеше към сградата на летището, Савич потърка лявата си ръка. Беше започнала да го наболява във влажни дни. Може би това не беше толкова обезпокоително, колкото „издайническото сърце“ на Едгар Алан По, но все пак му напомняше за злодеянията му.
Служителят на гишето го позна и му направи знак да мине пред опашката. Неколцина местни жители измърмориха недоволно, но никой не се осмели да възрази.
— Пак при нас, а, господин Савич? — попита дружелюбно настроеният дежурен и прибра в джоба си двадесетдоларовата банкнота, която Савич беше сложил в паспорта си.
— Можеше да свърша и някоя работа в кабинета си в Москва, ако проклетите ви вулкани бяха престанали да изригват.
— Това са гомули — отвърна служителят с престорено заговорнически вид. — Местните духове, които нощем ходят на лов за китове и се връщат в планината, за да изпекат месото на гигантски огньове.
— Ще обвиня гомулите, когато намеря китови кости в кратера на някой вулкан, приятелю. Лично аз подозирам тектонична активност.
След възстановяването си в болницата Савич се беше върнал в Москва. Не каза на никого за находката и продължи да работи в Агенцията за национални природни ресурси. Преживя незабележимо последните дни на Съветския съюз и успя да се задържи на поста си по време на разпадането му. В последвалата бъркотия трескаво търсеше контакти с чужденци и създаде няколко — смяташе, че евентуално ще му дадат възможност да види плана си осъществен.