Досиетата „Орегон“

— Е, така е по-добре — каза Кабрило, след като си сложи чисти дрехи.

Морис махна лъскавия капак на количката и устата на Хуан се напълни със слюнка от уханието на топлата храна — бурито 4 с говеждо и кафе.

— Морис, току-що удвои заплатата си — заяви Кабрило и захапа пикантния мексикански специалитет.

Възрастният сервитьор извади плоско шише и изля малко от съдържанието му в кафето на Хуан.

— Утроявам я.

4

Мексиканска палачинка с пълнеж от говеждо, пилешко или свинско месо. — Б.пр.

Бурята, която бяха изпреварили в Охотско море, ги настигна. По стъклото забарабани дъжд, над главите им блеснаха светкавици. Морис извади от долната табла на количката два еднакви дъждобрана, бейзболни шапки и гумените ботуши на Хуан.

— Предчувствах, че времето ще се развали.

Кабрило облече дъждобрана. Тори дойде и излапа половин бурито само на две хапки.

— Господи, не знаех, че съм толкова гладна!

— Шефе? — обади се Макс по предавателя.

— Казвай.

— Закачили са буксирните въжета. Според Линда на „тюлените“ им трябват още десет минути.

— Да ги направят пет. Бурята ще се разрази всеки момент и изобщо няма да може да се работи.

Кабрило излезе на открития мостик. Вятърът беше достигнал скорост пет възела. Вулканичната пепел се смесваше с дъжда и от небето буквално се сипеше кал. Той погледна назад. Тежките въжета бяха прокарани през дупките за котвата на „Селандрия“ и всичко изглеждаше наред, само че вятърът беше отместил „Орегон“ и Хуан се обади на Ерик Стоун да коригира курса.

Щурмовата лодка изрева в развълнуваното море — потегляше да вземе последните хора от брега.

— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Тори.

— Двигателите ни са достатъчно мощни, но ако корабът е заседнал дълбоко, ще се изправим пред класическата дилема между сила и неподвижно тяло.

— Наистина ли ще оставиш китайците?

Кабрило не отговори, но мълчанието му беше красноречиво. Въпреки онова, което беше казал, Тори видя решителността в очите му и разбра, че ще извади душата на любимия си кораб и ще изложи на риск живота на хората си, но ще спаси поне един китайски емигрант.

След няколко минути лодката на „тюлените“ се отдели от брега, натоварена с последните хора на Корпорацията. Хуан я изчака да мине покрай буксирните въжета и доближи предавателя до устата си.

— Добре, Ерик. Тръгвай.

„Орегон“ бавно потегли и въжетата се издигнаха над морето и се опънаха.

— Готово — отвърна кормчията. — Скоростта на дъното е нула. Опънати са докрай.

— Бавно увеличи тягата на тридесет процента и задръж.

Магнитохидродинамичните двигатели увеличиха мощността си с характерния си вой. „Орегон“ потъна по-дълбоко поради ъгъла на теглене и мощта на моторите и вълните започнаха да се разбиват по-яростно в носа.

— Мръдна! — извика Ерик. — С метър и нещо.

— Не, това са въжетата. — Докато учеше в колежа, Хуан беше прекарал едно лято на влекач и знаеше, че разтягането на буксирните въжета изглежда така, сякаш вече са потеглили. — След минута ще разбереш, че се плъзгаме назад. Тогава увеличи тягата на петдесет процента.

Кабрило се втренчи във вълните, разбиващи се в „Селандрия“, опитваше се да види дали корабът се движи, или те само се плискат в него. Имаше някакво движение, когато водата минеше под носа, но всеки път, щом предната секция се издигнеше, кърмата хлътваше все по-надълбоко.

— Петдесет процента — докладва Ерик. — Няма движение.

— Увеличи на осемдесет.

— По-добре недей — предупреди Макс Ханли. — Вече натовари достатъчно много бебчето ми.

Теоретично за мощността на магнитохидродинамичните двигатели нямаше граница, но системата имаше слабо място — високоскоростните помпи, които охлаждаха с течен хелий магнитите до свръхпроводими температури. Ниските температури объркваха витлата и след продължителното претоварване, за да стигнат до Камчатка, Макс се притесняваше, че може да се повредят.

— За двигателите се грижи най-добрият инженер в световния океан. Увеличи на осемдесет.

„Орегон“ заора още по-надълбоко и вълните обляха перилата. Водата на кърмата заприлича на врящ казан — помпите изхвърляха стотици тонове в минута.

— Нищо — каза Ерик. — Заседнал е. Не можем да го издърпаме.

Хуан не обърна внимание на песимизма му.

— Дай рязко дясно на борд.

Ерик се подчини и завъртя контролните уреди. „Орегон“ се дръпна като куче на каишка.

— Ляво на борд!

Корабът се завъртя и опъна буксирните въжета. Те затрептяха от напрежението. От „Селандрия“ се изтръгна изтерзан стон, стържене на метал, докато се преместваше.

— Хайде, бебчо. Хайде! — възкликна Кабрило. Тори беше затиснала устата си с ръка. — Става ли нещо?

Ерик върна „Орегон“ надясно и отговори:

— Не. Скоростта на дъното остава нула.

— Хуан — намеси се Макс, — охлаждащите помпи в трети и четвърти двигател започват да блокират. Трябва да ги изключим и да вземем колкото можем повече от тези нещастници на борда.

Кабрило изсумтя. Китайците бяха предупредени да не излизат на палубата, защото ако се скъсаше, буксирното въже щеше да излети с такава сила, че да пререже някого на две, но носът на „Селандрия“ представляваше море от пребледнели, уплашени хора: бяха се скупчили един до друг и трепереха под студения дъжд. По грубо преброяване емигрантите на океанския лайнер бяха над три хиляди. „Орегон“ можеше да качи само една трета от тях.

— Намали — каза Кабрило.

Макс моментално изпълни заповедта и бръмченето на двигателите намаля. Освободен от напрежението, „Орегон“ подскочи нагоре и се отърси от водата като куче.

Тори погледна Кабрило изпитателно и неодобрително: упрекваше го, че се е предал толкова лесно. Но той не беше приключил със заповедите.

— Отпуснете въжетата и размотайте още сто метра.

Дайте бавно напред и се пригответе да хвърлите двете котви.

— Хуан, наистина ли мислиш…

— Макс, лебедките на котвите ни се задвижват от мотори с по четиристотин конски сили — каза Кабрило. — Ще ги използваме до последното пони.

В оперативния център Макс натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура и освободи двете макари, а Ерик Стоун включи двигателите, за да отдалечи кораба от брега. Когато стигнаха до маркировката за сто метра, Макс спусна котвите. Дъното беше само на двайсет и пет метра.