Досиетата „Орегон“

Троно криволичеше към мястото, където Хуан искаше да слязат — в сянката на един полуизтеглен на брега кораб. Районът около него беше осеян с боклуци, които дори прибоят не можеше да отнесе.

Лодката летеше като стрела по пенестите вълни. Стигнаха до брега, изгазиха през прибоя и залегнаха. Лодката вече се отдалечаваше. Хуан погледна, за да се увери, че Тори е изпълнила заповедта му да остане на борда. Олекна му, като видя, че стои между Майк Троно и бившия морски пехотинец Пуласки.

— Какво ще кажеш, шефе? — попита Линкълн.

— Мисля, че попаднахме в малка война. Обзалагам се, че Сингх е платил на индонезийците, а хората на Антон Савич са онези в черно.

— Значи не е задължително врагът на моя враг да е мой приятел, така ли?

— Така излиза.

Тръгнаха нагоре по склона. Корабът беше между тях и главната зона на престрелката. Десетки китайци лежаха на земята и трепереха от страх. Хуан им се развика да се скрият, но те бяха толкова вцепенени от уплаха, че се отказа.

Разбираше, че ако иска да спаси поне някои от тях, първо трябва да сложи край на сражението.

— Шефе, готови сме — извика Макс по тактическия радиопредавател.

„Орегон“ беше сменил позицията си. Люкът пред картечницата „Гатлинг“ все още беше затворен, но корабът се беше обърнал така, че да имат пряка видимост към двата риболовни кораба до влекача.

— И ние сме почти готови. Успяхте ли да откриете Еди?

— Не. Получаваме добри кадри, но на брега има толкова много хора, че на компютърния софтуер за разпознаване на лица е трудно да ги обработи.

— Проверете района най-близо до престрелката. Ако е във форма, Еди ще е там.

— Има логика. Хали?

— Чух — отговори офицерът по комуникациите на Корпорацията. — Променям фокуса.

Кабрило и хората му стигнаха до равен участък на неколкостотин метра над брега. По-нататък към центъра на обекта имаше дълбоко разкопан район. Водните оръдия за отмиване на почвата лежаха изоставени, дулата им сочеха към небето. По земята бяха пръснати лопати и кофи. Всички работници бяха избягали, а пазачите се бяха включили в сражението.

Предпазливо се приближиха до работната площадка. Оръжията им бяха в готовност, очите им не се застояваха на едно място за повече от секунда.

Отдолу отекна експлозия и облеченото в черно тяло на един от хората на Савич излетя в дъга във въздуха и падна на брега. В същата секунда се чу пукотът на калашник.

Кабрило се хвърли на земята, около него се разхвърча кал. Той инстинктивно обсипа с куршуми района около едното водно оръдие, изпразни половината пълнител. Стрелбата беше неточна, но принуди нападателя да потърси укритие и автоматът му млъкна.

Линкълн се прицели по-добре — изстреля три куршума и индонезиецът пльосна по гръб в пълния с черна като кафе вода басейн. Екипът се скри зад дигата. Въздухът сякаш се надипли от оглушителната стрелба.

— Нямаме време! — извика Линда Рос, докато слагаше нов пълнител.

Хуан погледна надолу по склона. Щурмовата лодка вече заемаше позиция и картечницата на „Орегон“ щеше да я прикрие, но той не можеше да си позволи да бъде прикован. Най-старото правило във войната — че всеки план се проваля при първия контакт с врага — се оказваше вярно повече от всякога.

Кабрило се обади на хората в лодката по микрофона на гърлото си.

— Майк, чуваш ли ме? — Не получи отговор и отново извика. Лодката се движеше с петдесет възела и бученето на мотора явно правеше комуникацията невъзможна.

Изруга и се свърза с Марк.

— Мърфи, трябваш ни. Над нас има поне петдесетина бандити. Не можем да мръднем.

— Майк има проблеми с влекача — каза Мърфи. — Не ме бави повече.

— Прието — отвърна Кабрило и след кратка пауза добави: — Извинявай, Майк.

Последният от членовете на щурмовия екип прескочи планшира и Майк Троно отдалечи лодката от брега, маневрираше на заден ход.

Извади слушалката от ухото си, за да говори с Тори, докато лодката набираше скорост.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожице?

— Само ако не ме наричаш „госпожице“ и ми говориш на „ти“.

— Съжалявам — усмихна се Троно. — Навик.

— Какво искаш да ме питаш?

— Можеш ли да управляваш лодка?

— Работя за „Лойдс“ в Лондон. Целият ми живот се върти около лодки и кораби. Имам лиценз за капитан на всякакви плавателни съдове до двадесет хиляди тона. Това включва и вашия „Орегон“, ако не го бяхте превърнали в нещо като от „Междузвездни войни“.

— А тази? — Той тропна с крак по палубата.

— Прилича на моторницата „Рива“, която взех под наем по време на последната си почивка в Испания. Защо питаш?

— Налага се да свършим една работа и ми трябваш на щурвала, докато с Пуласки се оправим.

— Да не е свързана с онова, дето го натоварихте?

— Заповеди на капитана. Мисли, че можем да спасим малко повече от шепа емигранти от този кошмар.

Тори се усмихна. Очите й блеснаха и лицето й поруменя, но не от вятъра.

— Защо ли не съм изненадана?

Вече се бяха скрили зад „Орегон“, но сега отново се отправиха към влекача. Единият траулер се отделяше от него, но другият бе здраво завързан за борда му. По палубата сновяха хора. Повечето бяха пирати, избиваха последните живи моряци.

Моментът беше критичен, но Мърфи ги пазеше с картечницата, така че се включиха в битката. На двадесет метра от кораба Майк си спомни, че е махнал слушалката си, пъхна я в ухото си, чу пронизителния писък на картечницата и увеличи тягата.

Пиратите на влекача вече ги обстрелваха. Куршумите на калашниците пробиха надуваемия пояс около борда и рикошираха в моторите, но като по чудо не засегнаха никого. Троно трескаво въртеше кормилото и крещеше на Марк Мърфи да им помогне.

<