Един наивник на средна възраст

— Не знам какво сънува, обаче излишно е да търсите по тая линия.

— Болнаво амбициозен? Користолюбив?

— Оставете, драги! Не си изтощавайте напразно мозъка. Всъщност Раев лично изобщо не влиза в сметките ми.

— Тогава за какъв „обект“ ми говорите? — изръмжава намусено Бенет. — Или планирате някой обир на вилата?

— Не планирам подобни глупости. Макар че догадката ви не е съвсем далеч от истината…

* * *

Работният ден е минал и поредният урок също е минал, и аз си почивам и от двете тия тягости, вдигнал крака на бюрото и полуизлегнат на стола. Очите ми разсеяно наблюдават златното дамско колие, което се премята в ръката ми, но умът ми е другаде.

Ненадейно в кабинета изниква Мери с познатия си похват да чука едновременно с влизането.

— Днес е вашият ден — напомня тя. Сетне забелязва колието и възкликва с престорено умиление: — А, вие сте ми приготвил подарък!

— Уви, служебен реквизит — осведомявам я, като продължавам да си играя с бижуто. — Бях го приготвил за моята любима учителка по български или по-скоро за нейната дъщеря, която е пред абитуриентски бал.

— Но в последния момент ви се досвидя да го дадете.

— Не познахте. Предложих го, а тя отказа. Представяте ли си?

— Да, представям си отлично идиотското ви положение. Мислех ви за по-предпазлив и по-тактичен, шефе.

— Но слушайте, аз на няколко пъти вече й подарявам книги и тя ги приема. На всичко отгоре оня ден сама заговори за каприза на дъщеря си и за огорчението си, че не можела да й угоди. „Тия деца не знаят какво искат — вика — Откъде мога да й намеря златен синджир с пендара.“ А за какво една жена ще седне да се вайка пред мене по такъв въпрос, ако не, за да ми намекне, че очаква помощта ми?

— Така става, когато винаги търсите зад думите на хората скрити подбуди…

— И на всичко отгоре ми разигра поза на превъзходство! „Не съм свикнала — вика — да получавам бижута… И съм твърде възрастна, за да променям привичките си!“

— Да, представям си идиотското ви положение — повтаря Мери.

— Не моето положение е идиотско, а нейното. Фанатици… Хора без усет за реалната стойност на нещата…

— Тая стойност за различните хора може да бъде различна.

— Извинете, но курсът на златото по целия свят е еднакъв. И доколкото знам, не се е изменил в последно време.

— Само че други неща са се изменили. И не в последно време, а доста отдавна. Вие днес не можете да купувате хора по същия начин, по който нашите деди са купували роби срещу дрънкулки и мъниста.

— Не съм имал никакво намерение да я купувам. Мислех просто да й доставя удоволствие с една малка услуга.

— За да поискате впоследствие от нея друга малка услуга.

— Не непременно. Засега поне дори не съм разсъждавал по тая възможност.

— Вярвам ви. Но вашето „засега поне“ не звучи твърде успокоително.

— Оставете анализите. Вие лично не бихте ли приели един такъв подарък? — питам, като полюшвам бижуто, окачено на ръката ми.

— Дайте да го видя…

Секретарката поема колието, разглежда го бегло и установява:

— Златно, наистина — макар и съвсем стандартно.

— Стандартно или не, но вие не бихте го отхвърлили, нали? — питам, като вземам обратно бижуто.

— Зависи какво ще искате в замяна. Вие бихте ли се съгласили да убиете баща си срещу прилична сума?

— Аз бих убил баща си и без всякаква сума. Той ни заряза още преди двайсет години и изчезна, за да не плаща издръжката.

— Вие сте тежък случай… Но ако, да речем, ви предложат да ограбите майка си?

— Веднага бих го сторил. За жалост не аз, а тя ме ограбва. В последното си писмо пак иска пари. Изобщо видя ли писмо от нея, знам винаги за какво ми пише и без да го разпечатвам.

— Да, вие сте наистина тежък случай… — въздъхва Мери. — Затова не можете да разберете отношението на детето към майката. А за тия изостанали хора тук, представете си, родината все още е майка.

— Майка, глупости… Празноглав фанатизъм и нищо повече… Тя всъщност ме беше предупредила, без даже да го съзнава. „Ние с вас — вика — сме много далечни не само по език, а дори и по мислене.“

— Точна формулировка.

— Не отричам. Тия фанатици наистина виждат нещата тъй, както разумният човек никога не би ги видял.

Отварям чекмеджето на бюрото и хвърлям вътре бижуто. Но преди да го заключа, нещо ми минава през ума.

— Всъщност, ако ви харесва, бих могъл да ви го подаря.

— Оставете. Нали ви казах: прекалено стандартно е за моя вкус.

Трябваше да го предложа по-рано. А след като не бях го предложил по-рано, трябваше да си мълча. Но когато си объркал нещо и искаш да го поправиш, винаги става така, че го объркваш още повече.

— По-добре заведете ме някъде да вечеряме — предлага тактично Мери, за да ме отърве от неудобството. — Или още по-добре, заведете ме у вас да пием по чашка.

Това наистина е по-добре. Не съм никак в настроение да марширувам из заведенията в подножието на тая импозантна жена. Но нямам нищо против да бъда до нея в една по-интимна обстановка.

* * *

— Не ви ли се случва понякога да се чувствувате самотен, Хенри?

Тя за пръв път се обръща към мене с малкото ми име. Всъщност тя избягва да ме нарича и по презиме. Чисто и просто намира начин да ми говори без наименования, сякаш съм кой да е. А сега за пръв път казва „Хенри“. Може би защото е малко на градус. Само че тя и друг път е била на градус.

— Никога не съм се чувствувал самотен.

— Вие сте наистина феномен. Ако, разбира се, говорите искрено.

— Не виждам нищо феноменално. Самота усещат ония хора, които са свикнали да не са самотни, а сетне изведнъж са станали самотни. А аз винаги съм бил сам, следователно приемам го като съвсем нормално състояние.

— Вие сте логичен, обаче това не ви пречи да бъдете твърде далеч от истината. На човека по природа е присъщо да търси близост и общуване.

— Да, но не за самото общуване, а за евентуалната полза, която би могъл да извлече от него.

— А общуването не е ли само по себе си полза? Казват, че има котки, които умират, ако не ги галят.

— Ако почнем да вземаме примери от зоологическата градина, можем да докажем всичко, каквото ни хрумне. Вълците, за ваше сведение, живеят сами. А когато не са сами, се ръфат един друг. Така че по-добре е да живеят сами. Ако питате мене, човек е по природа по-близо до вълка, отколкото до вашата сантиментална котка.

— „Човек за човека е вълк“… Не сте интересен.

Тя се е полуизлегнала на канапето в една поза, подходяща действително само за строго интимна обстановка, и аз разсеяно се любувам на известни телесни форми, които в късните часове вероятно вече ще будят у мене само отегчение.