Един наивник на средна възраст

Тя е доста по-млада и доста по-красива или най-малкото по-ефектна от Мери, а най-важното, значително по-миниатюрна и прилягаща тъкмо на моя вкус. За жалост, туй, което най-много приляга на тебе, обикновено принадлежи на друг. Но това не пречи да бъбрем за всевъзможни дреболии и най-вече за общите си познати:

— Вашият Бенет и този път е сам — установява госпожа Адамс, зърнала наблизо високата фигура на помощника ми. — Интересно защо никога не води жена си по приеми.

— Тя не е за показване.

Констатацията не е израз на злоба, а на стремеж за точност. Мисис Бенет може би излъчва достойнство, изправена пред кухненската печка или пералната машина, но изглежда просто невъзможна, когато се явява в хола си, пременена в някаква лазурна коктейлна рокля, сякаш взета назаем от съседката. Дамата навярно си въобразява, че лазурът отлично подхожда на нейното тухлено-червено лице и на разголените й тухлено-червени ръце. Но Бенет, който има по-трезв поглед за нещата, отлично съзнава, че жена му, както и да се дегизира, винаги ще прилича на перачка от дълбоката провинция.

— Всъщност, добавям, жената на съветника също не е за показване, само че той е твърде глупав, за да го разбере.

— Вие ставате зъл — забелязва с усмивка дамата. — Съветничката е чудесен човек… А госпожа Бенет приготвя такива вкусни закуски…

— Не споря. За жалост, мъжът не търси у жената човечност, нито кулинарни способности. Една жена като вас може да привлече всекиго и без да му обещава закуски…

— А! Вие сте могли да правите и комплименти! — възклицава дамата с израз на приятна изненада. А после се сеща: — Мисля, че трябва да си тръгвам.

— В такъв случай позволете да ви придружа.

— Позволявам. С риск вашият Бенет още утре да пусне клюката.

— Материалът е съвсем нищожен, за да роди клюка — успокоявам я.

— Но Бенет може да го понадуе — подхвърля тя, като се отправяме към гардероба.

— Бенет е абсолютно лишен от въображение — продължавам да я успокоявам.

— Да, вижда ми се доста тъп. Изобщо трябва да ви призная, че вашият помощник никак не ми е симпатичен, въпреки че ми дава широки възможности да го обирам на покер.

— Достатъчно е аз да съм ви симпатичен — промърморвам, като й подавам галантно мантото.

Тя само ми хвърля един бърз поглед и тоя поглед ми напомня оня първи бърз поглед, придружен от фразата „хитро се изплъзнахте“ преди немного дни на един също такъв прием. И решавам изведнъж, че тоя път няма да допусна изплъзване от ничия страна.

— За жалост, аз дойдох пеша — съобщавам, когато излизаме.

— Не се безпокойте, аз съм с кола. Ето, насам…

— Не знаех, че имате алфа-ромео — промърморвам, когато стигаме до колата, гарирана в съседната улица. — Никога не съм карал подобен модел.

— Можете да опитате — предлага дамата, като ми предоставя мястото на кормилото.

„В такъв случай ще доведем опита докрай“, казвам си. Това, разбира се, е глупост и детинщина, защото въпреки навика ми да отгатвам положението по съвсем дребни неща, не е чудно госпожа Адамс просто да си играе с мене и да ме подвежда и изобщо да ме докара до ситуацията на един грандиозен скандал, който ще постави кръста на кариерата ми, преди дори да съм успял да реализирам оная, другата и единствено съществена операция.

Това е глупост и детинщина, но щом действуваш постоянно под диктовката на разума, идва момент, когато дълго спотаяваното безразсъдство ненадейно избухва и взима връх, и сега аз съм жертва тъкмо на такъв момент и си казвам, че ще опитам да я сваля тая очарователна женичка, каквото и да става, да я сваля не защото не мога да дишам без нея, а защото това ще бъде добро отмъщение спрямо нейния благороден, интересен, елегантен и не знам какъв си съпруг.

— Какво ще кажете за една лека вечеря там, при онова езеро — казвам небрежно, когато излизаме на шосето.

— Вие сте твърде непредпазлив, господин Томас — поклаща неодобрително глава дамата. — Това никак не подхожда на професията ви. Ресторантът в Панчарево е твърде оживен и не е изключено да ни видят…

— Тогава, една малка разходка.

— Ако обещаете да се държите прилично.

— Строго прилично! — потвърждавам и натискам газта.

Няколко километра по-нататък свивам напосоки в един тесен страничен път, намалявам скоростта и спирам сред усамотено място с две-три дървета и малко храсталак наоколо.

— И вие наричате това прилично държане! — промърморва дамата, когато я обгръщам в обятията си.

Тя се дърпа, разбира се, но не твърде настойчиво, тя просто умира за мъж в тоя миг и аз почти я изнасям от колата и я полагам под дърветата, като постилам шлифера си, и тя задъхана се оставя на тръпнещите ми ръце, които смъкват нетърпеливо бельото й, и след малко ние вече не сме изисканата двойка дипломати, а две животни, вкопчани едно в друго сред влажния ухаещ на млада трева полумрак под дърветата.

После пушим излегнати, с риск някой отнейде да види светлинките на цигарите ни, а сетне аз я прегръщам отново, аз съм просто неутолим тая вечер и не само защото тая жена така ми приляга, а защото е жена на оня, и ние прекарваме още дълго време в сянката на дърветата, додето най-сетне дамата признава:

— Съсипахте ме, Томас… Отведете ме в къщи.

Връщането минава в уморено мълчание. И едва когато гарирам колата в съответната уличка, госпожа Адамс произнася:

— Вашето прилично държане беше наистина чудесно.

— Исках просто да ви покажа степента на моята умереност — понеже сама ми поставихте въпроса.

— Признавам, че проявих лекомислие. И все пак всичко беше чудесно и съжалявам, че няма да се повтори. Защото вие разбирате, нали, че това вече никога няма да се повтори…

— Естествено. И можете да разчитате на пълната ми дискретност — мърморя, като й помагам да излезе от колата.

Заключвам вратичката, подавам ключа на дамата и я изчаквам да влезе в съответния вход през две къщи. Госпожа Адамс бегло ми махва с ръка и аз си тръгвам.