Един наивник на средна възраст

Днес наистина ми върви. Такива дни се запомнят. Аз му го върнах на тоя изискан дипломат по-добре, отколкото с някакви си служебни доноси.

„Такива дни се запомнят“, мърморя си, но все пак не мога да се освободя от онова подло чувство на незадоволеност, което лази нейде в дъното на душата ми. Обладах я, както би постъпил някакъв лакей в отсъствието на господаря си. Което съвсем няма да му попречи да си остане лакей. Обладах я, но крадешком, зад гърба му, без да мога открито да го унизя.

И отново изпитвам цялата горчива двусмисленост на тая сила — силата на слабия.

* * *

Няколко дни по-късно.

Днес трябва да се състои операцията по вербуването на оня наркоман-дебютант, освен ако не се случи нещо непредвидено. Днес, точно в четири часа следобед. А за да се избягнат изненадите, аз още в един часа се качвам с Мери в нейната спортна кола и като я предупреждавам, че не тръгваме да се надбягваме с никого, а правим просто мирен делничен излет, нареждам да поемем пътя към Панчарево.

Така че гуляят в ресторанта до езерото все пак се осъществява, макар и не с госпожа Адамс. В момента обаче на мене ми е нужна не миниатюрна красавица, а именно Мери и само Мери, защото времето за дребните плътски лудории е минало и е настанал часът на сериозна работа.

— Ако имате да питате още нещо по деловата страна, питайте, додето сме в колата — предупреждавам, като с няколко бегли погледа в огледалото установявам, че подире ни не се влачи опашка. — Там, в заведението, няма да споменавате нищо свързано с работата.

— Не се налага да питам, запомних всичко. Не съм толкова затъпяла от уискито, колкото вие си въобразявате.

Тя не е в настроение. И не отсега, а от момента, в който й стана ясно, че задачата ще легне върху нейните не дотам слаби плещи.

— Аз имам твърде високо мнение за интелекта ви, Мери — забелязвам примирително. — Иначе не бих прибягвал до услугите ви.

— Трогната съм, но предпочитам да ме смятате за пълна глупачка, стига това да ми спести предстоящото.

— Предстоящото не е нищо повече от един банален разговор. Бих го водил и сам, повярвайте, ако знаех български като вас.

— Бенет също знае български.

— Да, но има такава физиономия, че може да изплаши човека. А освен туй му липсва елементарно чувство за такт. Бенет е подходящ за преговори само там, където те се водят посредством пистолетни изстрели.

Тя замълчава, защото съзнава, че вече е късно за пазарлъци. При това шосето в тоя час е твърде оживено и цялото внимание на секретарката се съсредоточава върху задницата на червения автобус пред нас и в дебнене на подходящия момент за задминаване. Най-сетне моментът е настъпил или Мери си въобразява, че е настъпил, защото натиска стремително газта и се озовава редом с автобуса, точно когато насреща ни изскача друг автобус. Едно поколебаване и ние ще бъдем размачкани между двете грамади. Но секретарката натиска докрай газта с куража на отчаянието, като лети право към насрещния автобус, съумява да изпревари тоя, дето се движи редом с нас, изскача пред него и освобождава платното половин секунда преди тласкания от инерцията насрещен автобус да връхлети с ужасното свирене на спирачките.

— Не забавяйте — казвам. — Само това ни липсва сега, да се забъркаме в някаква анкета по нарушение на движението.

Тя покорно продължава да натиска газта и ние бързо се отдалечаваме от мястото, което едва не се е превърнало в арена на нашата гибел. От автобуса, разбира се, са забелязали номера на колата ни, но това е без значение и всичко ще свърши с изпращането на някоя предупредителна нота.

— Лошо предзнаменование — казва малко гузно Мери. — Едва не станахме на пелте.

— Напротив, добро! Това означава, че премеждието е отминало зад гърба ни и пътят напред е чист.

При друг случай може би не бих реагирал така великодушно. Но понеже Мери е от нервните натури и понеже за предстоящата задача е необходимо спокойствие, нямам никакво желание да почвам с кавги.

— Сигурен ли сте, че след нас не върви кола? — запитва секретарката, когато с отдалечаването от града движението около нас понамалява.

— Сигурен съм, разбира се. Само че в наши дни следенето може да се извършва и с по-сложни средства.

— Успокоихте ме…

— Преди малко вие гледахте спокойно смъртта в очите, а сега се вълнувате от някакво следене…

И едва произнесъл тия думи, се досещам, че вероятно тя не се бои от следенето, а го желае.

— Или може би се надявате, че ако бъдем блокирани, операцията ще се размине?

Жената не отговаря.

— Не допусках, че сте толкова малодушна.

Наближаваме кръстопътя, дето шосето се отделя за селото с езерото. Мери намалява скоростта.

— Не се боя за себе си, а за онзи момък.

— Напротив. Тъкмо за себе си се боите. Вие знаете много добре, че щом едно действие е запланувано, то ще стане с вас или без вас. Но вие пет пари не давате, че ще стане, стига да стане без вас. Стига да можете да се успокоявате с мисълта, че сама лично не сте взели участие в действието.

Тя мълчи известно време, като гледа съсредоточено сивобялата огряна от слънце лента на шосето.

— Аз не мога да нося на гърба си отговорността за всички мръсотии, които стават на тоя свят. Обаче съм длъжна да мисля за личните си постъпки.

— Но в случая вие не носите никаква отговорност, разберете. Ако има отговорност, тя пада върху мене, а от мене минава върху моя шеф, а от моя шеф — върху неговия шеф, додето бъде прехвърлена за сметка на положението в света. И аз, и вие сме само част от системата и затуй не носим никаква отговорност. В това е силата на нашата система, че не носим никаква отговорност, разбирате ли?

— Добре — промърморва тя отегчено. — Стига сте го повтаряли.

* * *

Обедът на терасата при езерото минава не бог знае как, но все пак по-добре от очакваното. Около нас липсват признаци за наблюдение. Мери се е успокоила или примирила, което в последна сметка е едно и също.

Ограничавам поръчката на питиетата с една бутилка за двама ни, за да не би жената да изпадне в излишна бъбривост. Но тя дори не изпива докрай виното и обхожда с поглед зеленикавата вода на езерото, набраздена от ленивото движение на няколко лодки.

— Ще се връщаме ли? — пита секретарката, след като плащаме сметката.

— Да, но малко по-късно. Засега ще продължим.

Сядаме отново в колата и потегляме, обаче само няколкостотин метра по-нататък аз нареждам:

— Отбийте тук!

Пътят, по който свиваме, е тесен и разровен и ние скоро сме принудени да спрем, тъй като по-нататък той става съвсем стръмен и непроходим. Мери гарира колата в сянката на едно хилаво дръвче. Вадя одеялото, постилам го на тревата и сядаме.

— Можете да поспите, ако желаете.