Един наивник на средна възраст

— А въпросът за живота ми? И той ли не е мой въпрос?

— Да… Вие сте в пълна депресия — въздъхвам като лекар, стигнал най-сетне до нерадостната диагноза. — И нищо, разбира се, не ви грози вън от депресията. Но понеже тя сама по себе си е вече опасност и понеже ние наистина държим на думата си, това ще бъде действително последният ви рейс. Доволен ли сте?

Шафнерът мълчи и вероятно съобразява доколко може да се осланя на думите ми.

— Къде са авоарите ви?

— Авоари!… — изръмжава презрително мъжът. — Дребосъците, дето сте ми ги давали, са оставени на влог в Истанбул.

— Сега за сбогом ще получите и нещо по-едро — заявявам великодушно.

— А жена ми и децата?

— Всяко нещо — по реда си. Най-първо да уредим вашия въпрос, а после ще помислим и за семейството. Има туристически сезон, събори край границата и една дузина други начини да ги измъкнем. Но вие сам разбирате, че това не може да стане веднага.

— Без тях всичко друго е безпредметно — произнася апатично и сякаш на себе си шафнерът.

— И тъй, още с пристигането в Истанбул изтеглете парите си, приберете се във вагона и чакайте човека, който ще дойде от името на Стария да ви прехвърли на Запад.

— А семейството ми?

— Нали вече ви казах: всяко нещо — по реда си. Оставете тоя въпрос на нас.

— Не бих могъл да живея сам — произнася тихо човекът и за пръв път ме поглежда в очите. — Не бих могъл, повярвайте.

— Разбрано: вярвам ви. Но и вие ни вярвайте. Ще чакате тук, във вагона, да дойде човек от името на Стария, ясно ли е? И естествено, не се надявайте да ви осигурим там, на Запад, нещо повече от място на шафнер.

— Друго и не желая. Готов съм и метач да бъда, само да не ми лазят тия мравки по гърба. И да знам, че семейството ми е при мене…

— Чудесно! — усмихвам се ободрително. — Както виждате, ние държим на думата си. А сега можете да си тръгвате. И — внимателно!

— Мерси — избъбря глухо човекът, налага фуражката си и предпазливо се измъква в коридора.

* * *

Шафнерът едва е излязъл и в рамката на междинната врата застава Мери. Тя се е почти разсъблякла, но не е приключила напълно с тая задача, вероятно увлечена от друга, по-интересна.

— Вие, разбира се, подслушвахте — забелязвам.

— Не открих в разговора ви нищо, заслужаващо подслушване.

Не благоволявам да отговоря, а се изправям, събличам сакото си и го окачвам на закачалката, защото в купето вече е станало доста топло. Запалвам цигара и се готвя да седна отново на мястото си, когато секретарката ми напомня:

— Вие ме забравихте…

— Прощавайте — промърморвам, подавам й цигара и щраквам запалката.

Жената изхвърля по обичая си струйки дим от вирнатото си носле и ме поглежда.

— Не знам дали някога ще имате щастието да се подиграете с някой посланик, но признавам, че наистина виртуозно се гаврите с дребните хорица.

— Върша си работата — отвръщам сухо и се облягам в ъгъла до прозореца.

— Обаче я вършите с удоволствие. Като истински виртуоз.

— Струва ми се, че всеки трябва да действува така в своята област. Включително и вие.

— А додето траеше целият този разговор, не си ли помислихте, че човекът може наистина да е в опасност?

— И аз понякога се намирам в опасност, но не разигравам нервни кризи — произнасям все тъй сухо.

— Вие имате дипломатически имунитет.

— Да, пред противника. Но не пред своите.

— Изглежда, тая находка с фалшивото злато доста ви трови — сеща се Мери.

— Не познахте.

— Тогава какво ви трови? Късното угризение за убийството?

— Вече ви обясних, мисля, че никого не съм убивал. Макар че, право казано, не ви дължа подобни обяснения.

— Знам отлично, че не сте го убили със собствените си ръце. Убили сте го по другия, подлия начин.

— Вие май сте пили нещо оттатък? — подхвърлям безучастно.

— Възможно е. Обаче не съм оставила труп подире си.

Тя говори наистина по-афектирано от обикновено и в държанието й не е трудно да се долови леката възбуда от алкохола.

— Престанете с тия подмятания — произнасям, като се стремя да подтисна отегчението си.

Обтягвам се още по-удобно на кушетката, без да си дам труд да поканя дамата, и забелязвам:

— Тия ваши постоянни въпроси за това убийство… Можете ли да ми кажете какво целите с тях? И какво всъщност ви интересува в случая: генералът или аз?

— Генералът, разбира се. Вие съвсем не сте ми интересен.

— Е, добре и какво, в такъв случай, ако аз действително съм го убил? И то дори не косвено, а по най-вулгарния начин — с нож в корема? Какво губите вие и какво губи човечеството от тоя акт? И какво значение има дали вашият генерал е умрял вчера, или умира днес, или ще изчезне утре в някой политически преврат? Защо преди да слагате траур за тоя човек, не ме запитахте човек ли е той изобщо или животно? Защото, скъпа моя, това бе наистина едно животно, алчно и ненаситно, колкото дори не можете да си представите. Той искаше днеска сто и петдесет хиляди, а утре щеше да удвои цената, без, разбира се, нито днес, нито утре да предложи нещо реално срещу тия суми. Той бе готов да продава родината си на метър и на килограм, на дребно и на едро, стига да се намерят купувачи… Той беше…

— И вие решихте да накажете този продажник с риск да обогатите себе си… — прекъсва ме секретарката.

— Можете да правите изводите си наум — съветвам я.

И тутакси подхвърлям:

— Но защо ми задавате тоя въпрос? Нали всъщност се интересувате от генерала, а не от мене?

— Много добре знаете, че се интересувам именно от вас… За което мога само да съжалявам… Защото, колкото повече ви опознавам, толкова повече усещам, че почвате леко да ме отвращавате… Надявам се, че тая подробност е без значение за вас.

— Абсолютно без значение — потвърждавам, като се намествам удобно в ъгъла си. — Абсолютно без значение… Дори да ви отвращавах по-силно. Бих казал даже, че това отчасти ме ласкае.

— Даже ви ласкае!…

— Естествено. И то като израз на специално внимание. Защото не съм забелязал да изпитвате отвращение например към нашия търговски съветник, чието състояние, както е известно, е натрупано от незаконни проценти върху държавни сделки…

Тя се накланя към масичката, за да вземе цигара от пакетчето, и едрата й гръд по обичая си едва не изскача от комбинезона. Сетне запалва новата цигара от догарящия фас и промърморва: