Един наивник на средна възраст

Те и двамата бяха хлътнали и потънали в сантименталното блато, дето толкова свят се дави не от днес и от вчера. „Любов“, казват, „привързаност“, казват, а не разбират, че тая привързаност те влачи в неизвестна посока и независимо от волята и ума ти, докато те завлече в купчината, дето изхвърлят изпотрошените хора.

А силният човек е винаги сам.

Аз винаги съм бил сам и съвсем не страдам от това, не, никак не се измъчвам от мисълта, скъпа Мери, представи си! Сам бях и в дома на своя лъжебаща, и в ъгъла, дето стоях наказан, и в училището, дето трябваше да лавирам между ритниците на Джеф и шамарите на Ед, и по-късно в школата, и подир туй в службата. Аз никога не съм имал приятели, а само един-двама „почти приятели“, от рода на моя шеф Хубърт, под чието тайно ръководство работех някога като доносчик в школата. Аз никога не съм бил дотам глупав, че да търся приятели, защото ние търсим приятели с надеждата да се опрем на нещо, а не разбираме, че приятелите ни нямат никакво намерение да ни служат за опора, а, напротив, сами се стараят да се опрат на нас, и в тоя смешен свят хората се трупат вкопчани един в друг като слепци и всеки слепец си въобразява, че другият ще го види, и всеки жадува да постигне облекчение, а получава бреме.

А най-жалки от всичко са, разбира се, тия женски истории, в които хората се забъркват, въобразявайки си, че ще намерят решението на своя личен проблем. Защото личният проблем, ако искаш да го решиш, трябва да се решава в единствено число и защото, ако той е труден в единствено число, става съвсем невъзможен, щом почнеш да казваш „ние“ вместо „аз“. Можеш да бъдеш ерген или женен, да живееш като монах или да сменяш всяка седмица приятелките, тия неща са без значение, ако веднъж завинаги си съзнал, че отговаряш единствено за себе си, че си „аз“, а не „ние“.

Аз съм имал също в живота си женски истории и когато понякога се обръщам назад, изпитвам известно учудване, че са станали вече доста на брой, но никога не съм ги приемал по-сериозно от необходимото и никога не съм очаквал да ми донесат решение на проблемите и дори никога не съм държал прекалено на тях, с изключение може би на първата ми история, най-глупавата от всички.

Тя се разви по времето, когато бях в последния клас на гимназията и се чувствувах вече зрял мъж, макар понякога да изпитвах съмнение дали наистина мога да се считам за зрял мъж, щом още не съм бил при жена. Жената всъщност бе налице и аз я виждах нерядко през прозореца на съседната къща на десет метра от себе си, но тия десет метра все пак бяха доста голямо разстояние, за да можеш да твърдиш, че си опознал отблизо жената.

Къщичката бе съвсем като нашата, защото бе част от тая дълга редица еднотипни вилички, с един и същ еснафски уют от трета категория и едни и същи миниатюрни градинки. А собственицата бе също като майка ми, сиреч разведена и влизаща вече в четиридесетте. Единствената разлика бе, че докато грижите на майка ми все още бяха свързани с бившия съпруг, то помислите на съседката бяха изцяло отправени към бъдещия. Тя по програма посвещаваше утрините на къщна работа, а следобедите — на почивка и козметични занимания — къпеше се, излежаваше се на дивана или оглеждаше критично фигурата си пред огромното огледало. Нейната фигура бе доста старомодна, искам да кажа, съвършено чужда на днешната мършава дамска линия. Но в този обширен хол всичко бе старомодно — мебелите с плюшена тапицерия, лампите с копринени абажури и картините по стените. Картините бяха много — или на мене ми се струваха много, понеже у нас нямаше никаква картина. Едната я помня още и до днес, защото в нея имаше полуголи жени, макар че за жалост на предния план бе нарисуван полугол мъж. Мъжът бягаше към зрителя, а полуголите жени и още един-двама мъже летяха във въздуха подире му и всичко това носеше названието „Късни угризения“, от което можеше да се направи изводът, че героят бяга от спомена за съществата, изоставени или пречукани от него.

По силата на едно фатално съвпадение аз ходех на училище заран, а следобед седях в стаята си, така че имах възможност да наблюдавам не домакинските, а козметичните занимания на съседката. Майка ми подир къса следобедна дрямка излизаше всеки следобед, освен в петък, който бе нейният приемен ден, за да посети приятелките си и да продължи беседата на тема „Бягството на тоя подлец“, траеща вероятно и до ден днешен. Така че аз имах пълната възможност да наблюдавам действието в полутъмния правоъгълник на насрещния прозорец. Много често, разбира се, нямаше никакво действие, защото съседката не прекарваше цялото си време в хола, но аз, наведен над учебниците, не преставах от време на време да поглеждам към прозореца, в очакване там да се появи облечена, полуоблечена или съвсем необлечена едра фигура. И когато това ставаше, предпазливо се примъквах към тюлената завеска, повдигах леко единия край и потъвах в наблюдение.

Предпазливостта ми обаче вероятно е била доста неловка, защото един ден, когато бях излязъл да чета в градинката, съседката ми каза през оградата:

— Хенри, защо постоянно надничаш през прозореца? Виждаш ли нещо интересно?

— Много ми харесват вашите картини — изтърсих глупаво, тъй като въпросът ме завари съвсем неподготвен.

— Наистина ли? — запита тя с особена усмивка. — Но те едва ли могат да се разгледат добре отдалеч…

Подир което ми се разреши да ги видя отблизо. Това беше за мене неочаквана и чудесна възможност, тъй като отдавна изпитвах желание да проуча по-подробно полуголите жени от творбата „Късни угризения“. А най-неочаквано беше, че стана така, та наред с тия жени от боя ми се отдаде да проуча и една друга дама от плът и кръв и да вкуся Великото блаженство върху вълните на нейните пищни телеса.

Два дни по-късно всичко се повтори и аз примирах от щастие, че съм имал рядката възможност да стана тъй бързо истински мъж и да притежавам тая разкошна жена, която за мене тогава бе ни повече, ни по-малко Жената с главно Ж.

В продължение на пет месеца бях доста редовен посетител на домашния музей, между чиито експонати наред със споменатите „Късни угризения“ фигурираха и някои други поучителни табла. А после всичко приключи, уж някак постепенно, но в същото време и доста бързо, и съседката почна да ме връща от вратата с извиненията, че няма време и че е заета, и аз скоро открих ключа на тази загадъчна промяна, защото привечер в съседната къща взе да се появява някакъв четиридесетгодишен дъртак със сериозна физиономия и сериозни намерения, тъй като влизаше съвсем открито, решил навярно твърдо да заеме мястото на изчезналия съпруг.

И аз вече съвсем напразно дебнех зад тюленото перде, понеже прозорецът на хола почти не се отваряше. А вечер обикалях в тъмнината откъм другата страна на къщата, дето беше спалнята и дето покритият с пъстра завеса прозорец светеше до късно, и в болка и озлобление си представях какво става в тоя миг в стаята зад завесата и не беше особено трудно да си го представя, защото сам го бях изживял с тая дебела кучка.

Додето един ден, като забелязах, че пътната врата е отворена, влязох направо и се инсталирах в хола-музей с твърдото решение да получа поне още веднъж своя пай от Великото блаженство.

— Какво правиш тук, Хенри? — запита без особена топлота домакинята, като надникна от съседната стая.

— Ами… чакам ви… — промърморих.

— Излишно е да чакаш, момчето ми — заяви тя някак обидно-покровителствено. — Изобщо, забрави, което е било, и не ми досаждай повече.

— Но аз… аз… ви искам — избърборих смутен и в същото време упорит.

— Я виж ти! И понеже ме искаш, трябва веднага да ти се предложа тук на дивана, така ли? Я да се прибираш веднага в къщи!

А понеже не мръдвах от мястото си, тя ме хвана за ръка и ме дръпна от стола:

— Не чу ли какво ти казах? И какво си въобразяваш ти, собствено, хлапе толкова? Понеже съм те пуснала няколко пъти да лазиш по мене и ти вече си си въобразил, че ме притежаваш!… Хайде, прибирай се и да не си стъпил тук!

И тя ме изблъска навън с тия същите бели заоблени ръце, които тъй добре умееха да прегръщат.

Но аз още тогава бях от хората, дето не прощават, и си казах, подивял от злоба, че ще й го върна, и понеже не можах да измисля никакъв друг начин да й го върна, разказах всичко на майка си, въпреки че не обичах да й се доверявам, а тя ме изслуша със зяпнала уста и почна да охка и да се вайка, че една мръсница от квартала е покварила детето й, и изобщо взе съвсем присърце темата и тутакси тръгна да разтръбява новината по съседите, а съседите на свой ред приеха с горещи обятия новината и изобщо клюките нараснаха в няколко дни до такава степен, че оня със сериозната физиономия насмалко не промени твърдото си решение за брак. В края на краищата обаче изкусителната самка надделя над злата мълва, поне в кантара на дъртия кандидат, така че победата ми бе малко половинчата, но все пак бе по-добра от нищо. А няколко месеца по-късно аз заминах за школата и забравих любовната си мъка, първата и единствената, мъка по едно тяло, а не по една жена.

И все пак нещичко от раната остана, нещичко от отровата на тая случайно подхвърлена фразичка: „Ако те оставям да лазиш по мене…“ Понеже, мисля, казах, че като малък бях съвсем дребен, обаче може би съм пропуснал да добавя, че и докрай си останах все тъй дребен, поне според оценката на другите, защото както съм свикнал да нося обувки с високи токове, всъщност не изглеждам чак толкова дребен. Днес вече ми се струва, дори и без да слагам в сметката високите токове, че ниският ръст още нищо не значи и че Наполеон едва ли е бил много по-висок от мене, и че изобщо умните хора се срещат значително по-често сред ниските субекти, а не сред високите, които са израсли за сметка на акъла си. Но някога, особено в годините на детството, тоя дребен ръст бе най-голямото ми унижение и тъкмо той бе причината и за най-големите ми страдания, включително и за затварянето в шкафа за бельо, защото едно едро момче не може да бъде натикано в такова тясно пространство, каквото бе долният рафт на шкафа.