Един наивник на средна възраст

— Вие, предполагам, четете вестници и вероятно разбирате, че ситуацията в момента съвсем не е подходяща за скандали. Възможностите и настроенията за намаляване на напрежението се засилват, а в такива периоди някои фактори у нас стават твърде придирчиви към дейността ни и всеки гаф ще бъде използуван за раздухване на кампания срещу нашите органи. Разбира се, ние с вас знаем добре, че периодите на разведряване са преходни и само студената война е трайна. Обаче това го знаем аз и вие, а някои други хора не го знаят.

Той отново прави пауза.

— Второ: не ми харесва това, че сте прибягнали до наркомани. С наркоманите трябва да се внимава. Удобството при тях е, че лесно се вербуват и още по-лесно се държат в подчинение. Но това са неуравновесени хора. Това са отрепки.

— За нещастие, ние винаги сме принудени да подбираме нашите хора между техните отрепки — позволявам си да забележа.

— Неизбежно е — съгласява се шефът. — И все пак дори и между отрепките съществуват степени. Наркоманите са от най-лошия вид. Ето, вие вече сте принуден да търсите начин, за да се освободите от единия.

— Това не е трудно. Стига да приемете предложението ми.

— Принуден съм да го приема. Вие ме поставяте в такова положение, че искам или не искам, ще трябва да ви дам дъщеря си за жена.

— Много съжалявам… — опитвам се да кажа.

— Съвсем не съжалявате. Така че спестете ми поне излишните реплики — прекъсва ме шефът. Сетне добавя: — А шафнера наистина освободете окончателно. — Той става, за да ми даде знак, че разговорът е приключен, и аз също съм принуден да стана, макар че ми се иска да застъпя още една тема.

— Доколкото съдя по вестниците, оная моя африканска история отново се раздухва — осмелявам се да подхвърля.

— Раздухва се — потвърждава шефът. — И то не във ваша полза.

Той отново ми отправя външно безучастния си поглед.

— Съветвам ви, разбира се, да не се тровите прекомерно с тая история и да запазите нервите си за деловата работа. Засега ние възпираме желанието на някои хора да се ровят повече от необходимото в биографията ви… А за в бъдеще всичко ще зависи от вас. В случай, че операцията ви успее… Нали знаете: победителите не ги съдят!

* * *

Шефът е изчезнал нейде във вътрешностите на вилата, а аз съм останал в компанията на някакъв мургав субект в една малка стаичка до преддверието, защото, преди да напусна тия места, трябва да свърша още една работа.

Някакъв невидим звънец заглушително иззвънява в помещението и аз виждам в малкия телевизионен екран, поставен над масата, да се появява образът на момъка с китарата.

— Това вашият човек ли е? — пита мургавият.

— Той е.

Човекът натиска някакъв бутон и аз виждам на екрана как чорлавият прониква през автоматичната врата в градината.

— Бихте могли да го поизкъпете. В сутерена има баня — подхвърля мургавият.

— Боя се, че ще почне да плаче и да вика „Мамо!“ — отвръщам и излизам.

Посрещам чорлавия на алеята и го отвеждам на една скамейка под сянката на дърветата.

— Носите ли ми дозата? — запитва гостът.

— Нося ви много дози. Обаче най-първо работата, а после удоволствията.

И пристъпвам към поставяне на задачата.

Той слуша, но с половин ухо и това ме принуждава да го предупредя:

— Чуйте — казвам. — Ако мислите за други неща, додето аз тук си хабя слюнката, можете да бъдете сигурен, че няма да има никакви дози.

— Всичко чух и всичко запомних — възразява чорлавият. — Вагонът е изтеглен на странична линия в Западния район…

— Точно така. Ще го различите веднага по надписа. Когато човекът ви отвори, ще кажете: „Идвам от страна на Стария.“ А щом ви въведе вътре, ще насочите бързо това нещо в лицето му и ще натиснете спусъчето.

При тия думи подавам на момъка миниатюрно револверче.

— Какво има в тая запалка? — пита презрително той.

— Бъдете спокоен, не е морфин, обаче е нещо напълно годно да го приспи за десет минути. Тъкмо колкото ви са нужни, за да приберете портфейла му и да преровите джобовете и багажа. Ако намерите някакви хартийки, нещо писано, каквото и да е то, също ще го приберете. Подир туй, без паника и без излишно бързане, ще се върнете по обратния път, ще наемете такси и ще наредите да ви закара в градинката до фара. А в градинката ще ви чака моята секретарка.

— Всичко чух и всичко запомних — повтаря момъкът. — А сега дайте ми ампулите.

— Ще ви дам един малък аванс, нищо повече. Колкото да не бъдете съвсем като дрипа довечера.

Бъркам в малкото джобче на сакото си и изваждам две ампулки.

— А останалото количество?

— Останалото ще го получите от секретарката ми довечера, след като изпълните задачата и само ако изпълните задачата. Подир туй, ако щете, тровете се, ако щете, умирайте!

При тия ободрителни думи се изправям и давам знак на чорлавия да последва примера ми.

— И оставете някъде тая китара — казвам. — Не отивате на серенада.

* * *

Очаквам, че Мери ще поеме своята част от задачата с неизбежните възражения и недоволни гримаси, и затуй съм отложил този разговор за края на обеда, когато пълният стомах с мудната си спокойна работа частично уравновесява напрежението на нервите. Но жената е в същото състояние на успокоеност или на апатия и слуша мълчаливо упътванията ми.

— …Ще седнете на някоя скамейка по-близо до входа на градината, за да го видите, когато пристигне. По този час, както ме информираха, градината обикновено е пуста. Боите ли се?

— Дори и да се боя, какво значение може да има това за вас? — запитва с безразличие секретарката.

— За мене може да няма значение, но за работата има. Ще му предадете опаковката ампули, която ще намерите в куфара ми, и ще го оставите. Това е всичко.

— Момчето може да има нужда от пари.

— Дадени са му достатъчно пари. Единственото, от което има нужда, е морфинът. Дайте му го и се прибирайте.

Изпиваме кафето си в мълчание и аз убивам времето, като разсеяно наблюдавам пъстрата космополитна публика в ресторанта — баби с воалетки, дотътрали се тук може би чак от Мериланд или Пенсилвания, пенсионери от английски произход с бастуни и боядисани мустаци, скандинавски двойки с безцветни лица, правещи дългоочакваното пътуване из Ориента, и всякакви други екземпляри от тая скучна туристическа фауна, която само задръства трафика със своето шляене насам-натам.

Сетне се качваме все тъй мълчаливо в апартамента и се усамотяваме всеки в своята стая и на своето легло, и аз използувам свободните часове на тоя дълъг следобед, за да подремна на пресекулки и да прегледам купчината вестници, с които съм се снабдил заранта.

— Вече е седем часът… — обявявам най-сетне, като заставам на входа между двете стаи. — Не е лошо да слезем да вечеряме.

— Вечеряйте сам. Аз не съм гладна.

Мери още лежи в кревата, обърната с гръб към мене, и дори не си дава труд да смени позата.