Фаворит

Лодж ме погледна внимателно.

— Вашето негодувание е оценено като младежко и твърде разгорещено — каза той.

— Двайсет и четири години не са съвсем младежка възраст. Доколкото си спомням, веднъж Англия е имала премиер-министър на същата възраст. И той не се е справил толкова зле.

— Това е неуважително и вие го знаете добре — каза той.

Усмихна се широко.

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Да се прибера — отвърнах и погледнах часовника си.

— Не, имам предвид случая с майор Дейвидсън.

— Да задам толкова въпроса, колкото ми хрумнат — допълних бързо.

— Въпреки предупреждението?

— Именно заради това — казах. — Самият факт, че петима мъже са изпратени да ме сплашат, означава, че има сериозна причина да разкрия кой се крие зад всичко това. Както знаете, Бил Дейвидсън ми беше добър приятел. Не мога да оставя безнаказан този, който е причинил смъртта му. — Помислих за момент. Първо ще открия кой е собственикът на такситата, шофирани от Пийки и компания.

— Добре, неофициално ви пожелавам късмет — каза Лодж, — но се пазете.

— Разбира се — станах от стола си.

Лодж ме изпрати до външната врата на полицейския участък и ние си стиснахме ръцете.

— Дръжте ме в течение, ако откриете нещо — рече той.

— Добре, ще ви се обадя.

Вдигна ръка в приятелски жест и се прибра. Отново поех прекъснатото си пътуване към Костуолдс. Ужасно ме боляха изкълчените рамене, но като се съсредоточех върху злополуката с Бил, успявах да ги забравя.

Хрумна ми, че както злополучното падане, така и историята с конския фургон даваха известен ключ към ума, който ги бе замислил и осъществил. Логично бе да се предположи, че е една и съща личност. И двете случки бяха пипнати грижливо, подчинени на простичък, но ефикасен план и думата „хитроумно“ се промъкна в ума ми. Започнах да ровя из паметта си, като гонех отзвука й. Най-после стигнах и до Джо Нантуич и заплашителното писмо, което бе получил преди десет дни, но реших, че проблемите на Джо нямат нищо общо с тези на Бил.

Както клопката срещу Бил, така и предупреждението срещу мен бяха по-насилствени като действие, отколкото като план. Отчасти Бил бе загинал поради лош късмет и с мен нямаше да се държат толкова грубо, ако не се бях опитал да избягам. Стигнах до извода, че търся някого с ограничено въображение, човек, готов да стигне до определена точка на грубост и насилие, чиито малки заговори — поради сложната им природа — стигаха до по-гръмотевичен край, отколкото бяха замисляни.

Утешително беше да стигна и до извода, че моят противник не беше мъж със свръхчовешка интелигентност. Можеше да прави грешки. В това отношение най-голямата му беше да ми изпрати съвсем ненужно предупреждение, чийто краен резултат бе да ме накара да заработя още по-активно по въпроса.

Два дни не предприех нищо. Нямаше нищо лошо в това да създам впечатлението, че предупреждението ме е впечатлило дълбоко.

Играех покер с децата и губех от Хенри, защото половината от ума ми беше заета с работите около смъртта на баща му.

— Не мислиш за това, което правиш, Алън — каза ми веднъж Хенри с подигравателно скръбен глас, като ми отмъкна десет чипа с два чифта.

— Сигурно е влюбен — добави Поли и ми отправи преценяващ женски поглед. Така беше.

— Ами — каза Хенри, докато разбъркваше картите.

— Какво е това влюбен? — попита Уилям, който си играеше на „бълхи“ 1 с пържените си картофи за голямо неудоволствие на Хенри.

— Сладникава работа — каза Хенри. — Целувки и други такива лигавщини.

— Тогава мама е влюбена в мен — каза Уилям. Той бе гальовно дете.

— Не говори глупости — каза Поли надуто от височината на единайсетте си години. — Влюбен означава сватба, булка, конфети и такива неща.

— Добре, Алан — каза Хенри с подигравателен глас, — по-бързо приключвай с влюбването, защото няма да ти остане нито един чип.

1

„Бълхи“ — детска игра в Англия, при която се вкарват пулове в специална кутийка. — Б.пр.

Уилям вдигна ръка. Очите му останаха широко отворени. Това означаваше, че има най-малко два аса. Това всъщност бяха единствените карти, които познаваше. Видях Хенри как го поглежда бързо, после отново се взира в ръката си. Изчисти три карти и взе три нови. Когато дойде редът му, пасува. Обърнах ги — две дами и две десетки. Хенри беше реалист. Знаеше кога да отстъпва. А Уилям се наведе с вълнение напред и спечели само три чипа с трите аса и чифт петици.

Не за първи път се учудвах на шегите на наследствеността. Бил беше дружелюбен, искрен мъж, с много сериозен морал. Сила бе страстна и любяща. Нито един от тях не беше особено интелектуално надарен; въпреки това бяха оставили в наследство на най-големия си син извънредна, проницателна интелигентност.

И можех ли да предположа, докато сечех картите на Поли и помагах на Уилям да изправи накланящата се кула от картофен чипс, че Хенри вече държи в острия си осемгодишен мозък ключа към смъртта на баща си.

Самият той не знаеше това.

Седма глава

Националният ловен фестивал в Челгнъм започваше на втори март, вторник.

Предстояха три дни на най-престижни конски надбягвания и в оборите на хиподрума се събираха най-добрите състезателни коне. Пренасянето им от Ирландия ставаше с кораби и дори с товарни самолети; черни коне от мочурливите области, чиито свръхестествени крака бяха обвити в дебели, причудливи боти; светлокафяви и златисти кобили, печелили вече награди и жокейски купи зад Ирландското море.

Фургони за коне от Шотландия, Кент, Дейвън, от всички посоки се отправяха към Глочестър. Те превозваха победители от Големия национален фестивал, шампиони по надбягвания с препятствия, всепобеждаващи бегачи, превъзходни ловджии: аристокрацията между конете скачачи.

За тях специално бяха планирани четири големи гонки в рамките на три дни и всеки любител жокей от страната, който можеше да си изпроси, наеме или купи ездитно животно, бързаше към състезанията. Да участваш в Челтнъм беше въпрос на чест: една победа в Челтнъм беше незабравимо преживяване.

Любителите жокеи очакваха фестивала със страстен трепет.

Но един от тях, Алън Йорк, не изпитваше подобни чувства, докато влизаше в паркинга. Не мога да си го обясня, но за първи път шумът на събиращата се тълпа, напрегнатите лица и блясъкът на слънцето в студената и свежа мартенска утрин въобще не ме вълнуваха, дори не ме впечатляваше перспективата да яздя три добри коня по време на гонките.

Пред главния вход видях вестникаря, с когото бях говорил в Плъмптън. Беше нисичък, закръглен, дребен простоват мъж с големи мустаци и жизнерадостен характер. Видя ме, че приближавам, и ми подаде вестник.

— Добро утро, господин Йорк — каза ми той, — как намирате коня си днес?

— Можеш да заложиш нещо на него — отвърнах аз, — но не и ризата си. Ирландецът ще грабне първото място.

— А, вие ще се справите с него.

— Ами да се надяваме. — Изчаках, докато продаде вестник на възрастен човек с огромен бинокъл за конни надбягвания, и го попитах: — Спомняш ли си таксиметровите шофьори, които се сбиха в Плъмптън?

— Трудно могат да се забравят, нали? — Лицето му светна.

— Тогава ми каза, че едните идват от Лондон, а другите са от Брайтън.