Фаворит

Накара ме да й обясня защо съдът е стигнал до това заключение и след като й обясних, че поради изчезването на жицата не са останали никакви доказателства, тя каза:

— Не мога да понеса мисълта, че някой ще се измъкне безнаказано след подобно отвратително деяние.

— Аз също, но ти обещавам, че доколкото зависи от мен, няма да позволя да стане.

— Точно така — сериозно произнесе тя. После отново влезе в ритъма на музиката, сложих ръце на тялото й и продължихме танца си. Повече не стана дума за Бил.

В онази вечер през по-голямата част от времето ми се струваше, че краката ми не докосват земята, а в колената си усещах някаква странна слабост. Кейт като че ли не го забелязваше, беше дружелюбна, в добро настроение, преливаща от оживление, без да изпада нито за миг в сантиментални чувства.

Когато й отворих вратата, за да седне в колата, изпратена от чичо Джордж да я прибере у дома, в Съсекс, бях открил колко болезнено е да си влюбен. Бях превъзбуден като изопната струна. И същевременно ме гризеше усещането, че тя навярно не изпитва подобни чувства към мен.

Вече знаех със сигурност, че искам да се оженя за Кейт. Мисълта, че тя може би не ме иска, ме изпълваше с горчивина.

На следващия ден се състезавах в Кемптън парк. В стаята с теглилките попаднах на Дейн. Разменихме общи приказки за това-онова, за времето, новите планове на Пит за нас и конете ни. Обичайните приказки между жокеи. После Дейн каза:

— Излизал си вчера с Кейт, нали?

— Да.

— И къде ходихте?

— В Речния клуб. А ти къде я води?

— Тя не ти ли каза? — попита Дейн.

— Каза да питам теб.

— В Речния клуб.

— По дяволите — изругах аз, но не се сдържах и се разсмях.

— Наравно сме — пошегува се и Дейн.

— Тя покани ли те на гости у чичо Джордж? — попитах подозрително аз.

— Отивам днес, след състезанията — усмихна се той. — А ти?

— Следващата събота — отвърнах разочаровано. — Знаеш ли, Дейн, тя ни подлага на ужасни изпитания.

— На мен не ми пречи — той ме потупа по рамото. — Недей да гледаш така нещастно, може нищо да не се получи.

— Точно това ме притеснява — въздъхнах. Той се засмя и отиде да се претегли.

Следобедът премина без особени събития. Участвах с черната си кобила в състезанието за дебютанти и Дейн ме победи с две дължини. След края на надбягванията се запътихме заедно към колите си.

— Как понася скръбта си госпожа Дейвидсън? — поинтересува се Дейн.

— Сравнително добре, като се има предвид, че изведнъж изгуби опора под краката си.

— Стигна я кошмарът на всички жокейски съпруги.

— Така е.

— Подобни неща те карат да се позамислиш, преди да предложиш на някое момиче да прекара живота си в непрестанна тревога — каза угрижено Дейн.

— На Кейт ли? — попитах аз.

Той се извърна рязко и се засмя.

— Май да. Възражения ли имаш?

— Да — опитвах се гласът ми да звучи шеговито, — имам много сериозни възражения.

Неговата кола бе по-близо от моята. Той сложи състезателните си очила и жокейската си шапка на седалката. Куфарът му беше в багажника.

— Хайде, сбогом, приятелю — каза Дейн. — Ще те уведомявам редовно.

Изчаках да тръгне и му помахах. Рядко съм завиждал на някого, но в този момент изпитвах неудържима завист към него.

Качих се в лотоса и обърнах ниската му синя предница към къщи.

Видях фургона по пътя през Мейдънхедския пущинак. Беше паркиран на отбивката от моята страна с вдигнат капак, а около него бяха разхвърляни инструменти. Предницата му сочеше към мене, сякаш се е повредил на път за Мейдънхед. Някакъв мъж разхождаше напред-назад един кон около колата.

Шофьорът стоеше пред вдигнатия капак и се почесваше и като ме видя, ми махна да спра. Отбих до него. Той заобиколи колата, за да застане до прозореца ми. Беше на средна възраст, без особени отличителни черти, с черно яке.

— Разбирате ли от двигатели, господине? — попита ме той.

— По-малко от вас предполагам — отговорих усмихнат. Ръцете му бяха изцапани с масло. Ако шофьорът на фургона не може да си открие повредата сам, едва ли на някой друг щеше да му е по-лесно. — Мога обаче, стига да искате, да ви откарам в Мейдънхед. Там сигурно ще намерите някой, който може да ви помогне.

— Много сте любезен, господине — учтиво отвърна на предложението ми той. — Много ви благодаря. Но… ъъ… имам малък проблем. — Мъжът погледна в колата и забеляза бинокъла на седалката до мен. Лицето му светна. — Случайно да разбирате от коне, господине?

— Малко. Да.

— Ами ето каква е работата. Карам тия два коня към лондонското пристанище. Ще ги изнасят зад граница. С този, значи, всичко е наред. — Той ми посочи коня, който развеждаха пред фургона. — Ама другия нещо не го бива. Избива го пот комай от един час и си хапе корема. Все се мъчи да легне. Вижда ми се болен. Конярчето е вътре с него, ама виждам, че и то се е разтревожило.

— Може да има колики — предположих. — Ако това е причината, би трябвало да изкарате и него и да го развеждате. Само така ще му олекне. Изключително е важно да им се осигурява движение, когато имат пристъп на колики.

Шофьорът ме погледна притеснено.

— Знам, че ви искам голяма услуга — умолително подхвана той, — ама ще дойдете ли да му хвърлите едно око? На мене ми дай коли, от коне разбирам само колкото да залагам на тях. А пък конярчетата не ми се виждат много кадърни. Не искам шефът да ми трие сол на главата, че не съм си свършил работата.

— Добре. Ще дойда. Но не съм ветеринарен лекар, нали разбирате.

Той се усмихна облекчено.

— Благодаря ви, господине. Поне ще ми кажете дали трябва незабавно да потърся лекар, или може да почака.

Паркирах колата зад фургона. Вратата се отвори и една ръка, предполагам на коняря, се протегна, за да ми помогне да се кача. Хвана ме за китката.

И ме сграбчи здраво.

Вътре ме чакаха трима мъже. И естествено нямаше нито болен, нито здрав кон. След леко объркване се озовах притиснат с гръб до перилото за връзване на коне. За десетина секунди очите ми привикнаха с полумрака. Вътрешността на фургона бе разделена с платна на три отсека за конете, а в дъното му беше оставено място за съпровождащите ги коняри.