Фаворит

Спрях за миг.

— Помислете — казах натъртено, — помислете за съпругата си. Вие сте направили толкова много за нея, за да продължи да живее луксозно, както е била свикнала, нали? — Само предполагах, но сега чувствах, че сигурно е така, а той не се опитваше да отрича.

— Твърде дълго сте я предпазвали от действителността — продължих. — Какво ще й причините, ако ви арестуват и съдят, а може би и обесят?

Или на Кейт, прибавих безнадеждно на себе си.

Чичо Джордж ме слушаше и гледаше и бавно погледът му падна на револвера, който държах в ръка.

— Това е по-бързо — рекох.

Последва късо мълчание.

Чух далечен вой на полицейска сирена. Чичо Джордж също я чу. Погледна нагоре. Още ме мразеше, но беше стигнал до някакъв предел и го съзнаваше.

— Полицията — казах. Сирената зазвуча по-силно.

Направих три стъпки към вратата, обърнах се и хвърлих револвера в скута на чичо Джордж. Докато тлъстите му пръсти го хващаха, бях вече зад вратата, затворих я и затичах по стълбите надолу. Входната врата все още беше отворена. Изтичах през нея и я захлопнах силно. Полицейските аларми вече не се чуваха.

В сянката на сградата се промъкнах до входа на следващата къща. Точно навреме. Две полицейски коли намалиха, завиха и спряха пред сградата на „Марконикарс“.

Отсреща в кафене „Стария дъб“ светлините бяха угаснали. Пухкавата келнерка си бе отишла вкъщи.

От горния етаж не долитаха шумове. Потръпнах при ужасяващата мисъл, че чичо Джордж, който вече се бе отписал, би могъл да натисне спусъка не срещу себе си, а срещу някой полицай. С револвера, който му бях върнал така лекомислено.

Докато вратите на полицейските коли се отваряха с шум и черните фигури се измъкваха навън, направих първата крачка към тях, за да ги предупредя, че плячката им е въоръжена. Но въпреки всичко дълбокото влечение на чичо Джордж към леля Деб надделя. Помислих си, че самотният изстрел, който отекна в стаята зад неоновия знак, беше най-доброто нещо, което бе сторил досега заради нея.

Изчаках няколко минути в тъмния вход, докато на тротоара се събра малка тълпа, привлечена от шума на изстрела и присъствието на полицейски коли. Промъкнах се бавно между тях и след малко закрачих спокойно надолу.

След два или три ъгъла открих телефонна кабина и влязох вътре, като опипвах джоба си за монети. Разговорите ми с Лодж бяха глътнали всичките дребни и за момент загледах тъпо монетата от три пени и две по половин пени, които успях да измъкна след дълго бъркане по джобовете си. После си спомних за моя боздуган. Развързах чорапа, изсипах малко монети на дланта си, мушнах ги в автомата и помолих централата за номера на Пит.

Отговори при второто иззвъняване.

— Слава богу, че се обади — рече ми той. — Къде, по дяволите, беше?

— Обикалях Съсекс.

— А къде е Адмирал?

— Ами… оставих го вързан за едно дърво някъде в горския пущинак.

Пит почна да бълва змии и гущери, но го спрях.

— Можеш ли да изпратиш конски фургон да го прибере? Кажи на шофьора да се спусне до Брайтън и да ме вземе от крайбрежието, близо до главния пристан. И Пит… имаш ли прилична карта на Съсекс?

— Карта ли? Луд ли си? Не знаеш ли къде си го оставил? Наистина ли си вързал най-добрия състезателен кон в областта за едно дърво и си забравил точно къде? — Звучеше отчаяно.

— Ще го намеря лесно, ако ми осигуриш карта. Не се бави много, обещаваш ли? По-късно ще ти разкажа всичко. Малко е сложно.

Сложих слушалката на място и след известно размишление звъннах в „Синята патица“. Бившият полкови старши сержант ми отговори лично.

— Врагът е победен, старшина — казах му. — „Марконикарс“ са вън от играта.

— Много хора с благодарност ще чуят това — каза строгият, дълбок глас с топлота.

— Все още обаче — допълних — операциите по залавянето продължават. Ще се заемете ли с грижата за един затворник, когото трябва да предадете в полицията?

— С удоволствие — отвърна той.

— Нека се срещнем долу, на главното пристанище, след десет минути и ще ви заведа.

— Това ми е на път — отвърна старши сержантът.

Дойде при мен на вълнолома малко след като бях пристигнал там. Вече се бе стъмнило съвсем и светлините по пристана слабо осветяваха призрачно сивите очертания на разбиващите се вълни.

Не чакахме дълго конското фургонче и когато дойде, самият Пит подаде голямата си плешива глава през прозореца до шофьора и ме извика. Той, аз и старши сержантът влязохме отзад, седнахме на две бали слама и когато колата потегли в западна посока, започнах да им разказвам какво се бе случило с мен от деня, в който Бил загина в Мейдънхед. Всичко подред, до разговора ми с Лодж. За посещението ми в „Марконикарс“ и за истинската самоличност на Клод Тивъридж не споменах нищо. Не знаех как английският закон се отнася спрямо подбудителството към самоубийство и по разни причини реших да не съобщавам това на никого.

Пит вече знаеше част от историята, но трябваше отново да я разкажа цялата на двамата, за да им стане ясно от началото до края.

Шофьорът на фургона получи указанията ми за важния пътен знак и като го сравни с картата, донесена от Пит, ни закара там на бърза ръка.

И Адмирал, и Корин Блейк бяха все още там, завързани за своите дървета. Конят ни посрещна с голяма радост за разлика от Блейк — чувствата му бяха смесени, особено като разпозна и Томкинс. Оказа се, че тъкмо Блейк е чупил в главата на старши сержанта собствените му бутилки.

Като се ухилих мръсно, извадих от джоба си медния бокс на Блейк и го подадох на Томкинс.

— Въоръжението на затворника — казах.

Томкинс разгледа зловещото на вид оръжие в дланта си и го премери. Блейк погледна с агонизиращ поглед и се строполи в безсъзнание на една от балите със слама.

— По-добре е да идем до хиподрума в Западен Съсекс, ако не възразявате — обадих се аз. — Там трябва да е колата ми.

Там си беше, съвсем сама в обширния паркинг, луната осветяваше ниската й тъмна форма. Слязох на пътя, ръкувах се с Томкинс и Пит, пожелах им късмет и се загледах в червените светлини на отминаващия конски фургон, който постепенно изчезна в тъмнината.

После отидох и запалих колата си, обърнах я и загърбих естественото си задължение — да отговоря на безкрайните въпроси в полицейския участък на Брайтън — и с пълна газ поех към Котсуолдс.

Воден от непреодолимо любопитство, заобиколих брега при Портсмут, като се надявах обществената библиотека все още да е отворена; така и се оказа. В справочния отдел взех една енциклопедия и потърсих думата Чичен Итца. Първото изписване на хартията беше правилното.

Чичен Итца, както открих, не беше император; беше име на столица. Древната столица на маите в Юкатан, индийски народ от Централна Америка, чийто разцвет е бил преди петнайсет века.