Гангстерски рап

Шоу поклати глава. Що за невъобразима идиотщина беше това, по дяволите? Да дъни така, зацикляйки по един и същ начин.

С приближаването на колата музиката загърмя толкова силно, басът забоботи толкова издълбоко, че Шоу направо усети как звуковите вълни завибрираха в гърдите му. Шибана тъпотия, помисли си той.

Колата мина покрай него и три тъмни лица го зяпнаха, провокирайки го да реагира по някакъв начин.

Дощя му се да им изкрещи: „Ей, изключете това шибано парче!“. Не го направи, но думите прозвучаха в главата му. А когато го зяпнаха в лицето, Шоу не извърна поглед, нито сведе очи. Вдигна брадичка и непокорно се втренчи в заплашителните черни лица. А наум си каза: „Да ви го начукам, задници такива“. Посред нощ, сам, по улиците на Флетбуш.

2.

На по-малко от два километра от района, в който Шоу крачеше, взирайки се гневно към отминаващата гърмяща кутия, шестима брадати чернокожи, надянали на главите си плетени шапки, стояха в подножието на тъмно стълбище в сграда „А“ на състоящия се от пет сгради жилищен комплекс, наречен апартаменти „Ню Лотс“, който се намираше на Рокауей авеню, в Браунсвил, Бруклин.

Всеки от шестимата мъже беше заел отделно стъпало. На най-високото стоеше бивш затворник на име Уолтър Харис, който бе сменил името си на Рахман Абдул Х по време на последното си пребиваване в затвора „Осининг“ в северната част на щата Ню Йорк. Приемането на исляма изискваше от него да промени името си и целия си живот.

Петимата мъже, застанали зад Рахман Абдул Х, също бяха мюсюлмани. Рахман знаеше мюсюлманските им имена, но ги възприемаше просто като „стрелци“. Когато Рахман си представяше всеки от тях поотделно, мислеше по-скоро за това как стреляха с оръжията си, отколкото за имената и лицата им. Ефрам стреляше непоколебимо, но винаги потрепваше при отката. Ахман, дребен мъж, прилагаше хватка с две ръце, за да компенсира ниския си ръст. Абдул, Махмуд, Сули… Рахман си представяше всеки от стрелците според начина, по който използваше пистолета си.

Точно тази априлска нощ, Рахман беше снабдил всеки от стрелците с различно оръжие. Тримата, застанали точно зад него, стискаха автоматични пистолети тек 9. Следващите двама държаха полуавтоматични глок 17, калибър 9 мм. Самият Рахман беше единственият достатъчно силен, за да стреля с една ръка, и беше стиснал в десницата си мощен магнум 50 „Дезърт Ийгъл“ 3 . Всички оръжия бяха заредени с нови пълнители. Всеки от мъжете разполагаше и с резервен.

Рахман се обърна, за да огледа още веднъж, за последно стрелците си, но тясното, неосветено стълбище беше твърде тъмно, за да се види нещо, освен неразличимите им, слели се със сенките силуети. Най-сетне реши, че са готови, след като чу и последният от мъжете да зарежда патрон в цевта.

3

„Пустинен орел“. — Б.пр.

След като пистолетите прищракаха, Рахман ги поведе бавно нагоре по стълбите. Насочи се към четвъртия етаж, но докато той и стрелците му стигнат до площадката на втория, бученето на кръвта в ушите му попречи да чува добре прокрадващите се стъпки на онези зад него. Кръвта тътнеше в тъпанчетата му не само заради това, че се изкачваше нагоре по стълби. Последният затворнически лекар беше нарекъл това „хипертензия“.

— Какво е хипертензия? — го бе попитал Рахман.

— Свръхнапрежение или казано иначе — краткотрайно повишаване на кръвното налягане.

Поредните отровни думи на белия дявол, с които се опитваше да го омаломощи. Рахман бе пренебрегнал съветите на доктора, точно както беше пренебрегвал и мнението на всички други затворнически доктори, които го бяха преглеждали по време на пребиваванията му из цялата затворническа система на Ню Йорк — в „Синг-Синг“, „Атика“, „Райкърс“, и все така назад във времето, чак до Центъра за задържане на малолетни в Спофорд, в който бе попаднал на шестнадесет години.

Сега Рахман си спомни думата „хипертензия“. Повишено кръвно налягане. Нямаше нужда от доктор, за да му казват, че животът в един нюйоркски затвор причинява не просто напрежение, а свръхнапрежение. Това, което изпитваше сега в тъмнината, с петимата стрелци, следващи го плътно, с автоматични оръжия, притиснати до бедрата, с ръце на перилата, изкачващи се предпазливо по тъмното стълбище, готови да извършат това, което се канеха да извършат… надминаваше всякакво напрежение.

Рахман си представи някой от онези доктори да стои сега тук до него, знаейки какво предстои да става. Представи си как стомасите им ще се свият и зъбите им ще затракат от напрежение. Рахман също така си представи как някой от стрелците му се препъва в някое от шибаните невидими стъпала и пръстът му се свива на спусъка, и каза наум на въображаемия доктор: „Ще видиш ти едно напрежение, ако вземе, че стане. Не само напрежение, ами кръв ще се лее в «Ню Лотс».“.

Рахман изтласка всички тези мисли от ума си и се съсредоточи върху методичното изкачване на невидимите стъпала, бавно, внимателно, нагоре и нагоре, зървайки от време на време по малко светлина, процеждаща се през открехнатите врати към коридорите на всеки пореден етаж.

Още няколко стъпки и Рахман се озова зад вратата към коридора на четвъртия етаж.

Внезапното му спиране накара стрелеца точно зад него да се блъсне в гърба му. За миг онзи си помисли, че се е ударил в самата врата. Сто и пет килограмовата фигура на Рахман не помръдна и на сантиметър.

— Внимавай — процеди той.

Колоната спря без повече гафове и застана в реда, който Рахман беше определил — първо той с неговия 50-калибров магнум. После трите тек 9. И най-отзад двата глока.

Вътре в коридора, на около шест метра от стълбището, един мъж на име Елис се шляеше до един от малкото работещи асансьори в целия комплекс от пет сгради. Елис принадлежеше към бандата пласьори на първокласен кокаин, сложила ръка на „Ню Лотс“ преди четири месеца. Бандата се наричаше „Сините тапи“ заради цвета на капачките на шишенцата им с кока. Тъкмо те бяха изпотрошили всички лампи в коридорите и по стълбищата на сградите. По-малко светлина означаваше повече ужас за онези, които трябваше да преминават по коридорите на „Ню Лотс“. Колкото по-уплашени бяха хората, толкова по-лесно беше за Сините тапи да контролират района. Освен това, тъмнината означаваше, че ченгетата няма да си пъхат много носовете из коридорите на „Ню Лотс“.

Елис беше избран за тази работа заради едрото му туловище. Дори да го застреляше някой, той беше толкова голям, че щеше да прегради вратата към апартамента с коката.

Рахман застана в тъмното и зачака търпеливо. Той знаеше, че Елис стои пред двата празни апартамента, използвани от Сините тапи. Единият бе за продажба на праха, другият — място за дрогиране.

Той също така знаеше как действат Сините тапи. Полицейският натиск и жестоката конкуренция бяха натикали по-голямата част от бизнеса с продажба на дрога на закрито. Просто беше по-безопасно и по-лесно да се продава вътре, вместо навън, на улицата. По улиците около петсградния комплекс дебнеха само агенти, които посочваха на клиентите пътя към главния вътрешен двор, известен като Ямата, където членове на бандата ги изпращаха на свой ред към едно от петте фоайета на първите етажи. Оттам купувачът взимаше асансьора до указания му етаж, с парите в ръка. Вътре в „Ню Лотс“ никой не можеше да си бърка в джоба. Клиентът връчваше парите на Елис, който ги пускаше в една цепнатина във вратата на един от апартаментите. След което отвътре подаваха съответното количество прах.

Рахман знаеше всичко, което можеше да знае човек за Сините тапи и бизнеса им. Знаеше точно къде да постави други шестима от хората си, навън, така че да могат да покрият всички от вражеската банда, работещи в комплекса, в Ямата и във фоайето.

Малко остава, каза си той, часът наближава. Задиша дълбоко и равномерно, надявайки се най-после кръвта да престане да пулсира в тъпанчетата му. За стотен път си представи разположението на двата апартамента. Апартаментът за продажбите от две стаи, немебелиран, ако се изключат двата стола и масата. В стаята зад предната врата — двама въоръжени Сини тапи, пазещи входа. В съседната стая се намираха тезгясите, долапите с торбички и може би някой дежурен, който да изтича за допълнително количество, ако се наложи.