Голямата скука

Подобна версия изглежда съвсем правдоподобна. Работата е там, че версиите, в които противникът иска да ни убеди, винаги са сервирани тъй, че изглеждат съвсем правдоподобни. Значи, и тук тепърва е нужна проверка. А това практически означава да си гледам работата — не истинската, а привидната — и да не си позволявам лукса на прибързаните действия.

Друго за момента не е и възможно. Ситуацията на сандвича се повтаря, макар вече не в социологичен аспект. Притиснат между неизвестните броячи и известните изкусители, аз съм принуден да играя пасивната роля на парчето шунка, което очаква да бъде изядено. И съвсем безсмислено е поне засега да се противя и да крещя: „Чакайте, имате грешка, аз не съм шунка!“

* * *

Откарвам с такси куфара си в хотел „Англетер“, където с удоволствие научавам, че намесата на Дороти ми е осигурила хубава стая с изглед към ивицата море на Нюхаун. Подир туй правя втори курс към конгресната палата и прекарвам известно време върху мястото си на наблюдател, макар че единственият материал за наблюдение са няколкото десетки сивокоси, беловласи или направо плешиви глави, наредени пред мене и увенчани със слушалки.

Дороти отсъствува. Хигинс и Бери, които кимат унило при появата ми, са погълнати изцяло от онова депресивно занимание, наричано „близане на раните“. Мършавият е загубил всякакъв интерес към усилвателната апаратура и съвсем откровено дреме, облегнат върху рамото на приятеля си, който от време на време прави безуспешни опити да наклони скелета на Хигинс в обратна посока, сиреч към мен. Опитвам се няколко минути да следя думите на поредния оратор, засягащи сложните коригиращи връзки между различни видове социални експерименти. Но искрено казано, фразите, произнасяни от човека на трибуната, са тъй натегнали от непонятни термини, че аз също едва успявам да държа очите си отворени и само от приличие изтърпявам половин час, преди да изляза в кулоарите.

Холът е почти пуст, нещо просто невероятно, ако се има предвид качеството на изнасяния в залата доклад. Вземам едно кафе от бара, сядам на близкото канапе и запушвам. Няколко минути по-късно втори дезертьор прекосява мраморните плочи на помещението, повтаря действията ми и се настанява на канапето до мене. Човекът ми е смътно познат. Това е същият онзи мистър Сеймур с отегчената физиономия, който се бе мярнал предната вечер на приема, за да сподели с нас впечатленията си от задухата и нечистия въздух.

Сеймур произнася едно съвсем сухо „здравейте“ и аз му отвръщам в същия тон. Той запалва цигара, като я оставя да виси в десния ъгъл на устата си, додето ръката му, дълга и някак нервна, разбърква с лъжичка кафето. Изобщо Сеймур, както установявам впоследствие, е от тоя род пушачи, които не обичат да губят излишно време с цигарата си и веднъж запалена, я оставят да дими между устните, додето стане нужда да я хвърлят. Може би тъкмо затуй дясната половина на лицето му е някак недоволно смръщена пред орисията си да бъде непрестанно кадена от пушека, додето лявата половина е почти злорада в безучастието си. Вън от тая своя двойнственост това лице е хубаво с резките си черти, които му придават израз на мъжественост и още не са почнали да говорят за похабеност. Една малко студена и навъсена хубост: сиви, уморено примижващи очи, тънки насмешливи устни, кестеняв сноп коса, падащ често над набразденото чело, без да говорим за римския нос, в чийто прав диагонал има някаква неумолимост.

Сеймур вади отпърво лъжичката от кафето си, а после и цигарата от устата, отпива малка глътка и запитва:

— Отегчи ли ви докладът на Парино? Той е наистина непоносим.

— В момента за мене по-непоносимо е главоболието.

— Това глупашко кокетство с ерудиция предизвиква и у мене главоболие — кима събеседникът ми, видимо неразбрал какъв род главоболие имам предвид.

И като залепва наново цигарата в десния ъгъл на устните си, промърморва:

— Такива като вас са най-зле: да изминеш толкова път, за да чуеш толкова глупости…

— Мисля, че това се отнася и до вас: Америка е още по-далече.

— О, аз съчетавам служебните задължения с почивката: Дания е приятно прохладна през лятото, а за да не скучая, работя по малко и над един труд. Знаете, тукашната библиотека…

— Да, да — казвам, — огромно богатство! Сто двайсет и пет милиона тома. Всъщност и аз съм дошъл тук, за да поработя.

— А, това е друго — съгласява се Сеймур и наново изважда цигарата от устата си, за да отпие втора глътка кафе.

После подхвърля почти без връзка:

— Не си спомням да съм ви виждал на по-раншните конгреси.

— Още не съм дорасъл до ранга да участвувам в конгреси. Пратен съм просто на специализация и само използувах случая.

— А, да, това е друго — повтаря събеседникът ми и забучва цигарата си в ъгъла на устните.

Додето ние разговаряме, от залата е излязъл нов дезертьор, този път от женски пол, и се е запътил към бара. И женският дезертьор, ако се не лъжа, също ми е познат: това е дамата с черен тоалет и черно настроение, която беше спряла Дороти предната вечер на приема. Жената на свой ред взема чаша кафе и се запътва към нас. Тя и сега е облечена в черен костюм, а изразът на лицето й е такъв, сякаш носи в ръцете си не чаша кафе, а останките на скъп покойник.

— Моята секретарка, мис Грейс Мартин — представя ми я Сеймур.

Грейс Мартин машинално и хладно ми подава ръка, после отправя безучастен поглед към надписчето на ревера ми и забелязва с безцветен глас:

— „България“… Вие беседвате с един противник, мистър Сеймур?

— А защо не? — отвръща онзи нехайно. — Мене повече ме интересува противникът, отколкото някой човек без значение, който ще ми досажда с разсъждения без значение. В края на краищата най-важните въпроси човек винаги ги решава с противника си.

Жената, без да възрази, сяда до шефа си и като запалва цигара, се заема с кафето, сякаш напълно забравила за нашето присъствие. Тя е значително по-млада от Дороти, но това едва ли би й помогнало да спечели евентуалното състезание с журналистката. Грейс Мартин изглежда също тъй безцветна като гласа си и едничката характеристика, която бих могъл да й дам за момента, е, че представлява пълен антипод на Дороти. Вместо предразполагащо държане — затвореност и студенина. Вместо женственост — почти мъжка твърдост в момчешката фигура и в резките движения. Вместо елегантно облекло — споменатия аскетичен костюм, очилата, черните коси, стегнати в кок на стара мома и черните обувки с ниски токове. Бъррр! Просто тръпки да те побият.

— Постъпили сте твърде разумно, като сте използували възможността да надзърнете в тоя симпозиум — говори с леко нравоучителна интонация Сеймур. — Това ще ви отнеме завинаги желанието да участвувате в бъдеще на подобни сборища.

Слушам, без да възразя, като очаквам продължението и наблюдавам бегло секретарката-монахиня.

— Двете трети от ония оттатък — Сеймур небрежно маха с ръка към залата — са празноглави социолози, а останалата трета са разузнавачи. Най-лошото е, че на трибуната излизат именно социолозите, вместо да се даде думата на разузнавачите, които биха могли да кажат някои наистина интересни неща.

— Вие очевидно бихте предпочели един Международен симпозиум по проблемите на шпионажа — подхвърлям, колкото да кажа нещо.

— Няма да е интересно — обажда се Грейс, без да вдига поглед от чашата си. — Всички ще лъжат най-безсрамно.

— Понякога, когато човек лъже, той издава доста истини — възразява Сеймур. — Да, разбира се: един симпозиум по шпионажа е далеч за предпочитане като зрелище. Не съм ли прав, мистър Коев?

* * *

По обяд, преди да напусна симпозиума, наново се сблъсквам в хола с господата Хигинс и Бери, но те само бегло ми кимат. А когато миг по-късно срещам и Дороти, разговорът ни се изчерпва с една благодарност от моя страна и с една-две нейни фрази в смисъл „моля ви се, не си заслужава“ или нещо от тоя род. След всичко това може наистина да се помисли, че снощната дружеска веселба не е била нещо повече от инцидентно конгресно запиване и че отделни приказки, способни да предизвикат подозрения, не са нищо повече от самонадеяни пиянски обещания.