Голямата скука

Но мисълта, която ме безпокои, додето се движа из обедната навалица на Копенхаген, е свързана не е моите трима колеги-наблюдатели, а с обстоятелството, че днес е вторник. Днес е вторник и това означава, че човекът с каскета на сиви карета и с пътнически сак на САС ще ме очаква пред входа на „Тиволи“ точно в седем часа вечерта.

Казват, че числото седем е лошо число и че вторник е също лош ден, и ако се съди по сегашното положение, тая констатация не е далеч от истината. Дискретната проверка, додето крача по Вестерброгаде, ме убеждава, че все още съм следен. Нямам никакви основания да вярвам, че до вечерта следенето ще престане, а все пак срещата пред „Тиволи“ трябва да се състои, ако не за друго, то поне за да знаят в Центъра, че Емил Боев наистина се намира там, дето са го пратили, макар и да е в състояние на пълна парализа.

Завивам вдясно от Вестерброгаде и подир няколко крачки в обсега на погледа ми попада нещо познато. Нещо съвсем познато, ако се има предвид, че само преди седмица съм наблюдавал тази панорама на Златните пясъци, и то не на афиш, а на живо. Афишът е окачен в неголяма витрина и над витрината блести табелата на „Балкантурист“, а в дъното на помещението двама мъже разговарят, седнали в креслата, докато по-насам някаква девойка, облакътена на малко бюро, е заета с писмена работа. Мъжете са навярно българи, а девойката е сто на сто българка, ако се съди по чертите на лицето, макар човек никога да не може да бъде напълно сигурен с жените.

Е, да, и какво, като са българи — мисля си, додето отминавам витрината, без да забавям крачки. И в ушите ми прозвучава познатият спокоен глас на генерала: „Никакъв контакт, при никакви обстоятелства…“

Свивам отново надясно в първата пресечка и продължавам да крача бавно, като обикновен турист, тръгнал да изучава града. Човекът, който ме следва петдесетина метра по-назад, е възприел също стъпката на разхождащ се субект. Привичката обаче ме е научила не само бързо да засичам тоя род субекти, но и да разпознавам намеренията им. Естествено работата на брояча е да те брои, ала тая работа може да се върши по сто различни начина, а от начина, по който се върши, не е трудно да се разбере дали броенето става „за всеки случай“, или с точно определена цел, дали си третиран като противник от средна ръка, или от първа величина и дали най-сетне зад брояча стои местната полиция, или някой друг.

Излизам на Градския площад и сядам да изпия едно кафе пред първото попаднало ми кафене. В тоя обеден час около масите пред кафенето няма особена навалица и това ми дава възможност да си избера хубаво място на слънце, докато съпровождащият ме човек се приютява в сянката до самия вход, на завет от вятъра и от моите погледи.

Додето пия кафето си и мислено преценявам поведението на брояча зад мен, все повече се убеждавам, че следенето ми става за сметка на хазната на негово величество краля на Дания. Днешният ми спътник е шести поред за тия три дни, ако не броим моторизираните му колеги, и всички те — моторизирани или не — вършат работата си с една и съща рутина, без да се прикриват много хитро, но и без да проявяват нахалство. Аз, разбира се, не съм капризен човек и нямам определени предпочитания към националността на броячите си, обаче все пак в момента предпочитам да ме следят датчани, а не американци.

Плащам кафето и отново поемам безцелното си лутане, макар отлично да зная, че в тоя час порядъчните хора вече сядат пред обедната маса. Подир снощното пиене не усещам никакъв апетит, а що се отнася до лутането, то, макар и безцелно, не е съвсем безполезно. Трябва да умееш да извличаш полза дори от малките неща. Затова пускам в ход почти автоматичната си привичка да запомням заобикалящата ме обстановка с едно сантиментално предпочитание към пасажите и подлезите, към вътрешните дворове с двоен изход, към автобусните спирки и пиаците за таксита, публичните и служебни входове на големите магазини, крайно затънтените или твърде оживени места, ритъма на действие на светофарите и други от тоя род.

Нямам никаква представа дали всичко това ще ми потрябва и даже искам да вярвам, че никога няма да ми потрябва, но туй съвсем не пречи да се запася с възможно повече подобни впечатления, защото в случай че в даден миг някое от тях наистина ми потрябва, ще бъде твърде късно чак тогава да попълвам знанията си.

* * *

Между паметните бележки от горепосочения вид фигурира и мисленото отбелязване на магазинчето за цигари и вестници, намиращо се най-близо до парка „Тиволи“. Точно в седем без пет същия следобед купувам от магазинчето последния брой на „Таймс“ и продължавам пътя си. Поредният брояч ме следва неотстъпно на традиционните петдесет метра, но аз тъкмо затуй съм оказал и надлежната чест на стария и скучен „Таймс“. Явяването ми на срещата с вестник в ръка означава „следен съм“. А в случай че заглавието на вестника е обърнато към парка, мълчаливата ми реплика се увеличава с още една фраза: „Нямам нищо за вас.“

Градският часовник гръмко и тържествено отброява седем удара, когато минавам бавно заедно с тълпата туристи и местни зяпачи край „Тиволи“. Мъжът с каскета на карета и самолетната пътна чанта е на мястото си. Отминавам го, след като сме си разменили един поглед за част от секундата и след като съм установил по положението на сака, че и човекът за свръзка няма никакво съобщение за мене.

Десетина крачки по-нататък едва не се сблъсквам с компанията, която се движи точно насреща ми в пълен състав: Сеймур, Грейс, Дороти, Хигинс и Бери.

— А, вие вече сте били в „Тиволи“! — извиква ми с укор Дороти.

— Съвсем не.

— Тогава хайде с нас!

Присъединявам се без възражение към шумната компания, която всъщност е шумна само благодарение на Дороти. Бери се нарежда на касата да вземе билети и след малко ние проникваме в това светилище на развлеченията — „Тиволи“.

Минаваме покрай летния театър, наподобяващ китайска пагода, заобикаляме фонтаните, чиито водни изблици са съпроводени с музикалните изблици на градския оркестър; отбиваме се да погледаме изкуственото езеро, където няма нищо за гледане, и висим известно време пред някаква детска въртележка.

— Отметнете в тефтерчето си, че сте видели и „Тиволи“ — подхвърля Сеймур на Дороти. — И да тръгваме.

— Как ще тръгваме? А рулетките? — възразява почти възмутена Дороти.

— Бихме могли да хапнем нещо — предлага свенливо Бери, като бърше непресъхващата пот от челото си.

— Вие мислите все за хапване, драги… — промърморва кисело Сеймур.

Но понеже сме стигнали до някаква бирария и понеже Бери и Хигинс вече са се насочили към една свободна маса, Сеймур неохотно тръгва подире им. Келнерката с бяла дантелена шапчица, бяла престилка и бяло лице ни сервира за ордьовър една любезна усмивка:

— Какво ще обичате?

— Аз бих взела сандвичи — заявява тутакси импулсивната Дороти. — Датските сандвичи са прочути.

— Сандвичи? — сбърчва чело Сеймур. — Всичко това е пипано с ръце… вероятно не съвсем чисти…

— Вие виждате нещата все откъм грозната им страна — забелязва Дороти.

— Сиреч реалната — уточнява равнодушно Сеймур. — Ще вземе филията с цяла шепа, а после ще плесне шунката отгоре с другата ръка.

— Може би най-първо ще изтърве шунката на пода? — подсказва Грейс.

— Напълно е възможно — кима невъзмутимо Сеймур. — Аз лично ще взема бифтек.

— И него го пипат с ръце — предупреждава Дороти.

— Обаче преди да мине през огъня. А после става твърде горещ, за да бъде пипан.

— Е, та какво ще бъде? — напомня за присъствието си келнерката, която до този момент спокойно ни наблюдава, като човек, видял през живота си немалко идиоти.

Хигинс обобщава желанията на групата, като поръчва за Сеймур бифтек, а за останалите — бира и сандвичи. След което на масата настъпва неловко мълчание, както става подир всеки внезапно прекъснат спор. Едва когато донасят питието и Хигинс отпива едра глътка от своята запотена халба, той благоволява да наруши тишината: