Голямата скука

* * *

— Вашето име го няма в списъка на делегатите, господин Коев… — промърморва младата жена, която свещенодействува върху бюрото, увенчано с табелата АДМИНИСТРАЦИЯ.

— Аз съм само наблюдател — бързам да уточня.

— А, добре! — кима тя и почва да прелиства списъка на наблюдателите.

Бих могъл да й спестя труда, като я уведомя, че и тук няма да намери името ми, но предпочитам да я оставя да стигне по свой път до този извод.

Ако се вярва на разписанието, работата на конгреса би трябвало вече да бъде в разгара си, обаче някои делегати все още се мотаят из обширния хол, дето освен бюрата на администрацията се намира и неизбежният бар с машината за „еспресо“ и с хладилния шкаф за газирани напитки. Едва ли е нужно да добавям, че и двата тия апарата действуват в момента с пределно натоварване.

— И тук не виждам името ви… — промърморва младата жена зад бюрото.

После, като вдига очи и забелязва съкрушения ми израз, добавя:

— Няма нищо страшно. Сега ще ви впиша…

Подавам визитната си картичка, напечатана само три дни по-рано, и жената се заема да поправи допуснатия пропуск. Наблюдавам с едва скрито съчувствие белезите на остра анемия в резултат на хронично недояждане, изписани по лицето на чиновничката и подчертани от синьозеления грим около очите. Като си помисли само човек какви поразии е нанесла на света тази мода на жените-привидения, на която все още не се вижда краят…

Когато най-сетне прониквам в залата, въоръжен с неизбежната делегатска папка и с машинописния надпис на ревера си „България“, симпозиумът вече е започнал своята работа. Искам да кажа, че делегатите са заели местата си и че един възрастен субект, застанал на трибуната, говори нещо за международните срещи и за тяхното значение като такива. Местата за наблюдатели, както личи от съответната табелка, са към края на обширния амфитеатър. Отправям се натам по страничните стъпала, като бегло оглеждам помещението-хамбар. Една свръхмодерна конструкция, цялата от студени железобетонни плоскости, която дори само от пръв поглед предизвиква ревматични болки в ставите.

В редицата на наблюдателите има всичко две свободни места и аз заемам едното от тях, за да се озова до висок и сух господин, потънал в грижи около слушалките на усилвателната апаратура. Трудностите за непознатия произтичат очевидно от това, че той вече носи забучена в дясното си ухо една собствена усилвателна апаратура, върху която не е тъй лесно да постави слушалката. Най-после, примирен или отегчен от конфликта с техниката, съседът ми снема приспособлението от пъпешовидната си глава, обляга се на левия си лакът и долепва лявата слушалка до ухото си. Това му дава възможност тъкмо навреме да чуе една от ключовите фрази на встъпителното слово, засягащо, както вече споменах, сложния въпрос за международните симпозиуми и за тяхното международно значение.

От другата страна на високия и мършав наблюдател е седнал нисичък пълен индивид, който бърше с кърпа потта от голото си теме, нещо доста странно, ако се има предвид царящата в залата гробна хладина. Двамата господа вероятно са близки познати, защото слабият, наведен над шишкавия, свойски се е облегнал на рамото му. Това застрашително накланяне на една страна, както установявам впоследствие, е обичайната поза на моя съсед. Той така превъзхожда околните по ръст и толкова им отстъпва по слух, че е принуден непрестанно да държи главата си склонена надолу, за да улови поне част от отправяните му реплики.

Възрастният оратор на трибуната вероятно вече е към края на речта си, защото се впуска в серия от благодарности по адрес на най-различни организации и институти, по адрес на домакините и дори по адрес на самите делегати, благоволили да почетат с присъствието си и прочие. Подир което най-сетне прозвучава и дългоочакваната заключителна фраза:

— …Обявявам международния симпозиум по социология за открит!

Докато в залата звучат възпитаните ръкопляскания на присъствуващите, в нашата редица се вмъква елегантна дама, минава край пълния господин и събаря неволно слушалката на слабия, промърморва „здравейте, мистър Бери“ и „прощавайте, мистър Хигинс“, прескача опънатите ми лениво нозе, сяда от другата ми страна и с две-три подплясквания дава своя принос към затихващите вече аплодисменти. Един съвсем скромен принос, ако се вземе под внимание, че ръцете на непознатата са облечени в дълги бледозелени ръкавици. Тя цялата е в бледозелен тоалет, дискретен и скъп, макар че не съм в състояние да цитирам точната му пазарна цена. Единственото, което мога да установя, е, че съответният цвят отлично приляга на бялото лице и тъмнокестенявите коси на дамата.

— Отдавна ли почна заседанието? — обръща се жената към мистър Хигинс.

— Не се безпокойте, нищо не сте изтървали — отговори мършавият.

В тоя миг погледът на непознатата спира върху мене и тя сякаш едва сега ме забелязва. Всъщност нейният поглед се отправя първо към надписа на ревера ми, а едва подир туй благоволява да кацне на лицето ми.

— Вие журналист ли сте? — произнася тя свойски.

— Социолог.

— Жалко. Тук всички са социолози — въздъхва дамата.

— А какви други искате да бъдат?… — изръмжава добродушно мършавият ми съсед отляво.

В това време на масата на президиума е настъпило раздвижване. Ръководителите на конгреса се съветват нещо, доближили поверително глави, додето наоколо се суетят секретарките.

— Малко търпение, господа… сега ще ви бъдат раздадени бюлетините — обръща се към аудиторията застаналият на трибуната мъж.

— Навлизаме в процедурните джунгли — обяснява съседката ми, като очевидно се обръща към мене. — Един час ще избират подпредседател, чиято роля е да не върши абсолютно нищо.

Тя ме наблюдава крадешком и аз се старая да не смущавам това й занимание с ненадейни погледи. Още повече, че що се отнася до собствените ми наблюдения, те са вече приключили. Дамата се намира в смътната възраст между 30-те и 40-те години. Чистата бяла кожа и леко вирнатото носле придават нещо младежко на това лице, което вече не е съвсем младо. Нещо младежко има и в държането на жената, контрастиращо в своята непринуденост и свобода със светската изисканост на тоалета.

— Понеже ние с вас няма да гласуваме, смятам, че бихте могли да ми предложите едно кафе — подхвърля непознатата, вероятно приключила огледа си.

— С удоволствие — кимам.

Ние ставаме и почваме да се измъкваме. Аз вървя напред ребром, за да не докосвам съседите си. Затова пък спътницата ми се движи фронтално в пълното си величие, като разбутва слабия и дебелия, мърморейки пътем „пардон, мистър Хигинс“ и „пардон, мистър Бери“.

* * *

— Дневният ред изглежда доста претрупан — казвам аз, колкото да кажа нещо, тъй като изобщо нямам понятие какъв е дневният ред.

— Какво значение? — свива заоблените си рамене жената и отпива от кафето.

— Но темите на докладите са интересни — добавям, въпреки че нямам представа и за темите.

— Какво значение? — повтаря дамата.

— Вие говорите, като че сте попаднали тук съвсем случайно.

— Познахте — отвръща тя. — Всъщност тук трябваше да пратят редактора на научния отдел, но понеже той беше болен, пратиха мене, защото и без туй бях решила да ида в Стокхолм. Изобщо вие дължите щастието да се запознаете с мене на една чиста случайност, мистър… Обаче вие не сте ми казали името си.

— Коев.

— Това е малкото ви име?

— Не, малкото е Михаил.

— А моето: Дороти.

Ние сме седнали край една масичка до остъклената стена на огромния хол, през която се вижда акуратно подстригана поляна, а по-нататък — изкуствено езеро и зад него — гъста редица дървета. В залата вероятно вече се провежда гласуването, ако не са почнали докладите, обаче моята нова позната очевидно пет пари не дава за това, какво става в залата. Тя поема една цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и ме поглежда изпитателно: