Голямата скука
Шрифт:
— Питър, донесете още кафе, а също и коняк, ако обичате.
Настанявам се на масата, около която биха могли да се настанят още една дузина хора и тутакси се включвам в общото мълчание. Лично на мене мълчанието никога не ми досажда, особено ако имам пред очите си такива апетитни шедьоври като окачените в трапезарията холандски натюрморти: дивеч, грозде, праскови и полуобелени лимони, без да говорим за кристалите и кадифените завеси.
— Кулинарна живопис… Гастрономическа лирика… — избъбря Сеймур, като забелязва вниманието ми към натюрмортите.
— …Митове на алчния стомах — допълвам.
— Точно така. Понеже буржоата няма
Питър безшумно се появява със сребърен поднос и поставя пред мен каничка димящо кафе и бутилка енеси. С мрачното лице и мъртвия си поглед той е чудесно допълнение към околната обстановка.
Довършваме обреда на кафето в мълчание, всеки зает с мислите си или стремящ се да долови мислите на другите двама. Грейс и тоя път е в лъчезарен летен тоалет, но стойката и поведението й са съвсем канцеларски.
— Тая маса е тъй широка, че присъствуващите би трябвало да разговарят помежду си с телефон — забелязва Сеймур. — Да минем оттатък, а?
Прочее подир къса групова екскурзия от стая в стая, ние отново се озоваваме в помещението библиотека. Питър тутакси изниква изневиделица с подноса, оставя до бутилките на масичката кофичка лед и шише сода и се отдалечава. Грейс се готви да го последва, ала в тоя момент американецът взема подвързания том, хвърлен в едно кресло, и запитва секретарката:
— Тази книга откъде я извадихте?
— Аз я извадих — казвам.
Грейс излиза, додето Сеймур небрежно прелиства книгата.
— „Опасни връзки“… За мене ли я извадихте, или за Грейс? — усмихва се той и запраща тома на кушетката.
— Мисля, че тя се отнася за всички ни по малко, но най-много за мене.
— Значи, смятате, че това са опасни връзки? — подхвърля американецът, като прави многозначителен жест между себе си и мене.
— А вие как смятате?
— В такъв случай, какво чакате, за да ги прекъснете?
— Вие знаете много добре какво чакам, Уйлям: опасната фаза.
— Ясно. Вие се забавлявате да изследвате развитието на една опасна връзка до момента, в който тя наистина почне да става опасна. Обаче това е половинчато изследване, Майкъл. Нещата трябва да се довеждат докрай.
Сеймур поставя в чашата си лед, налива акуратно два пръста уиски, добавя малко сода, а сетне се отпуска в едно кресло и запалва цигара. Аз също сядам и паля цигара с най-непринуден вид, сякаш току-що чутите встъпителни думи не са нищо повече от празни приказки.
— Вижте, Майкъл — обажда се отново събеседникът ми, след като е забучил папиросата в ъгъла на устата си. — Ако има на тоя свят човек, от когото не следва да се боите, това съм аз.
Той ми отправя погледа на присвитите си очи и дори леко ги отваря, колкото да преценя съдържащата се в тях искреност.
— Аз съвсем не се боя от вас, Уйлям.
— Боите се. Може би не лично от мене, а от нещо, което смятате, че е свързано с мене. И понеже вече сме стигнали до темата „Опасни връзки“, нека оставим настрана еротичната литература и да преминем към разузнаването.
Не възразявам. И какво бих могъл да възразя, освен че темата се поставя на дневен ред малко прибързано, поне от гледна точка на собствените ми интереси. Сеймур дърпа конците не с оглед на моите интереси, а на своите.
— Аз знам кой сте вие, Майкъл — позволете все още да ви наричам така, а не с истинското
ви име. Вие също вероятно вече се досещате кой съм. Не знам само дали сте разбрали, че с грижата за вас в началото бяха натоварени други хора. Хора на рутината, които щяха да провалят всичко по обичайния път на рутината, след като безполезно ви окалят пред вашите органи. Аз едва по-късно се намесих…— А по какви причини си направихте този труд?
— Причините са две. Първата, както сам се досещате, е чисто служебна: сметнах, че вие представлявате нещо повече като човешки материал от мизерен обект за една кална провокация. Затуй реших, че не бива да оставям глупци като Хигинс и Бери да ви забъркат в кашите си.
Сеймур изважда за миг цигарата от устата си и отпива малко уиски.
— Колкото до втората причина… ще си позволя да призная, с риск да ми се изсмеете в лицето, че вие още отначало ми харесахте. И мисля, че не се излъгах: ние с вас отлично си допадаме и се разбираме, Майкъл.
— Така ли? Не помня нито един въпрос, по който да сме се разбрали.
— За да има единство, необходимо е да са налице противоположности. Това е ваш принцип, ако се не лъжа.
— Да. Макар че ние го формулираме другояче.
— Тогава считайте го за мой принцип. Ненавиждам хората, които се съгласяват с мене. Собствените ми мисли достатъчно са ми омръзнали, за да желая да ги чувам и от чуждите уста. И после, аз нямам нужда от човек с глава, подобна на моята, след като моята е вече налице. Напротив, нужен ми е човек с вашето мислене и с вашите знания.
Събеседникът ми набляга подчертано на последната дума, обаче аз не давам вид да съм забелязал натъртването.
— Вие знаете вече мнението ми за всички тия илюзии, наричани „патриотизъм“, „вярност“ или „морал“. Но понеже за вас самият те все още не са илюзии, трябва да ви напомня, че ако в човешката дейност съществува някакъв макар и нищожен смисъл, то е да се съхрани човечеството от катастрофата.
— Благородна задача… — съгласявам се.
— Аз служа тъкмо на тази задача, макар и да се въздържам да я величая като вас. За жалост в момента вие знаете много повече за нашия свят, отколкото ние — за вашия. А това води до нарушаване на равновесието, значи, свързано е с много опасности. Само взаимната информираност елиминира риска от изненадата, сиреч от катастрофата.
— Аз пък мислех, че ЦРУ знае всичко.
— Вие едва ли мислите тъй, но лошото е, че някои хора в самото ЦРУ го мислят. Опасна илюзия. Не искам да кажа, че ни липсват ценни сведения, обаче много от тях са вече твърде остарели. А крайно рисковано е, съгласете се, да се започват нови действия въз основа на стари сведения.
— Ще пораздрусате малко хората си — избъбрям успокоително. — Ще ги инструктирате и ще ги пратите на лов за прясна информация.
— Лошото е, че ловният сезон тъкмо сега е по-неблагоприятен отвсякога. Някои наши шефове заедно с някои наши приятели, като тези от Бон, извършиха трудно поправима глупост с тия чехословашки събития. Отличен пример за вредата от прекаления оптимизъм. Прекален оптимизъм и прекалена припряност, форсиране нормалния ход на разрушителните процеси, и ето го резултата: противникът е преждевременно алармиран, принуден да предприеме контраакция и доведен до една мобилизация на силите и до една повишена бдителност, при която тоя лов за сведения, за който говорите, е равносилен на серия от провали.