Голямата скука
Шрифт:
— Безразлично ми е — свива рамене жената. — Предполагам, че и двете стаи се подслушват.
— Предполагате или знаете?
— Това е почти едно и също. Аз рядко се лъжа в предположенията си, Майкъл.
Поемам от гардероба лекото вечерно манто на Грейс, помагам й да го облече, а когато излизаме на улицата, отново запитвам:
— За какво мислите, че ще ни подслушват?
— Тоя въпрос го задайте на тези, дето са монтирали апаратурите — отвръща сухо жената.
После спира на тротоара и ми отправя един поглед, малко ненадеен в своята прямота:
— Вие съвсем посредствено
— Вас специално никога не съм подозирал в наивност — отвръщам.
— Вярно: вие ме смятате за измамница, която наивно си въобразява, че ще ви изиграе.
Тя тръгва отново по пустия осветен от неона тротоар. Право пред нас в тъмното небе се откроява като нарисувана блесналата под лъча на скрити прожектори островърха кула на Градския дом. Нейде далеч бръмчи разузнавателен самолет. Жената върви известно време мълчаливо, после отново заговорва:
— Знам, че и тоя път няма да ми повярвате, но просто ми е дотегнало да се движа в един свят, където всички те вземат за мошеник и всички те дебнат — и своите, и чуждите.
— Вярвам ви напълно. Само че тоя свят аз не съм го измислил.
— Кой го е измислил, не знам, обаче и вие сте част от него. Ето, чувайте!
Грейс ме улавя за ръката и повторно спира заслушана в усилващото се бръмчене на самолета.
— Чувате ли? Кръжат, дебнат се… Дебнат се и в небето, и по земята, и дори в леглата си… Целият им живот и смисълът на целия им живот е в това непрестанно дебнене…
— Играта не е чак толкова самоцелна — възразявам, като деликатно освобождавам ръката си. — Става дума за съдбата на човечеството.
— Да, да, знам: и всеки тръби, че именно той я брани. Само не мислите ли, че колкото повече се разгръщат спасителните операции, толкова повече нараства шансът това човечество да хвръкне във въздуха?
— Работата при Сеймур, изглежда, ви действува депримиращо — забелязвам. — Социологията, без да говорим за всичко останало, неизбежно ви тласка към тресавището на песимизма. Сменете професията, намерете си нещо по-спокойно.
— По-спокойните места са обикновено и по-зле платени — отвръща Грейс, като отново поема по пустия, осветен от неона тротоар. — А в последна сметка и не винаги са по-спокойни. Всъщност Уйлям ме измъкна точно от едно такова по-спокойно място и мисля, че би следвало да съм благодарна за тоя жест…
— …Но не сте.
— Така изглежда.
— Не се притеснявайте. Вината не е лично ваша, а родова. Човекът е неблагодарно животно.
— Сеймур ме откри в една къща за износ, дето бях второстепенна стенографка…
— Сеймур се е занимавал с износ? Износ на социология, разбира се.
— Той прояви интерес към мене, но аз го отрязах, понеже не знаех какво представлява, и може би тъкмо защото го отрязах, интересът му към мене нарасна и аз получих място с три пъти по-висока заплата, без да говорим за пътуванията и всичко останало.
Завиваме и продължаваме по малката улица, дето се намира хотелът на Грейс. Шумът на самолета отдавна е заглъхнал нейде далеч над морето и в глухотата на нощта отекват само бавните ни стъпки.
— Вие съвсем задоволително
сте си осигурили живота — произнасям с риск да наруша идиличната тишина. — Не разбирам: какво искате повече?— Не разбирате? Способен сте да държите цели лекции за приятелството, а все пак не разбирате?
— Но нали приятелят е налице? Умен, смел, богат, и както установих днес, и с твърде добро телосложение…
— Прав сте — кима сякаш на себе си жената. — Вие наистина нищо не разбирате.
Кафе-сладкарницата е малка, обаче в нея се намира всичко, което ми е нужно за момента — машина за еспресо, богат асортимент от луксозни шоколадени бонбони и една стопанка в презряваща младост и с добродушно пълничко лице. Затова, след като съм инспектирал през витрините десетина подобни заведения, влизам именно тук.
В ранната неделна утрин аз съм единственият клиент на сладкарницата и вероятно още за дълго ще бъда единствен. Това ми дава възможност да изпия кафето си без бързане и едва след туй да хвърля бегъл поглед към рафтовете с пъстри бонбонери, обвити в панделки.
— Бих искал да пратя на един познат кутия хубави бонбони — казвам, като ставам и се приближавам до витрината.
— Днес е неделя, знаете… — отвръща колебливо жената зад тезгяха, на един английски, малко по-развален от моя.
— Вярно. Обаче тъкмо днес му е рожденият ден.
Стопанката оставя за миг кърпата, с която бърше апарата за еспресо и извиква към съседното помещение:
— Ерик!
После обяснява:
— Ще пратя малкия. Какви бонбони искате?
— Нещо наистина хубаво.
Обстоятелството, че искам нещо наистина хубаво, прави жената още по-сговорчива. Тя сваля от рафта три-четири големи кутии и започва да ме запознава с качествата на съответните шоколадени лакомства. Точно в тоя момент в сладкарницата се втурва „малкият“. Това е дванайсетгодишен хлапак с енергично вирнат нос и предприемчив вид. Избирам една скъпа бонбонера и съобщавам на стажанта-куриер най-необходимите данни:
— Господин Тодороф, Ньоре Зьогаде 35. Не знам точния етаж, защото отскоро се е преместил на тоя адрес, но смятам, че ще намерите апартамента.
— Ще го намеря, господине, не се безпокойте — отвръща стажантът-куриер с една самоувереност, която може само да ме радва.
Както гласи поговорката „ден без среща със Сеймур е изгубен ден“. Но напоследък в моя календар подобни изгубени дни не са предвидени. Дори в неделята, която според християнските обичаи е определена за почивка, Уйлям се е постарал да ме обремени с покана за следобедно гостуване.
С цел да си отмъстя за тая му любезност, а също и за да се измъкна възможно по-рано, позвънявам на вратата му още в два часа. Обаче надеждата ми да наруша следобедната почивка на американеца не се оправдава. Непознат прислужник ми отваря и ме изпровожда до някаква старинна трапезария, чието съществуване в тоя обширен и мъртъв апартамент изобщо не съм подозирал. Грейс и Сеймур са още на масата, а кафето току-що е поднесено.
— А, идвате тъкмо навреме! — посреща ме радушно Уйлям.
И нарежда на прислужника: