Голямата скука

— Струва ми се, че почваме да навлизаме твърде навътре в паразитологията — позволявам си да забележа.

— Вярно — кима Сеймур. — Темата съвсем не може да ни послужи като предястие към един вкусен обед.

Той отново прави знак на келнера, който, уморен от бездействие, притичва с готовност. На терасата освен луничавата дама и нейният кавалер има само още две двойки, хранещи се чинно под големите синьобели слънчебрани.

— Донесете ни листа!

— Няма ли да чакаме Грейс? — запитвам.

— Не. Тя ще дойде по-късно.

Листът ни бива донесен, обаче не от келнера, а от самия метр д’отел, и това не е лист, а обстойно изложение в тържествени тъмночервени корици. Човекът в бял смокинг разгъва пред всекиго от нас по един екземпляр от изложението, а малко по-встрани оставя и картата за вината.

Цялата тая церемония не произвежда никакво впечатление на Сеймур. Той отмества небрежно червената папка, без дори да я погледне и осведомява сухо метр д’отела:

— За мене бифтек с чер пипер и бутилка червено вино, съвсем сек и много студено.

— За мене същото — добавям, доволен, че съм успял да се измъкна от проучването на документа.

— Едно хубаво бордо, реколта четиридесет и осма година? — предлага угодливо метр д’отелът, за да запази поне част от блясъка на встъпителния ритуал.

— Бордо, божоле, каквото щете, стига да е добро и студено — промърморва нетърпеливо Сеймур.

Онзи се покланя, прибира картите и се отдалечава.

— Даа — произнася американецът, сякаш се мъчи да си спомни за какво е говорил. — Норми на фризурите… норми на политическите доктрини… норми на морала. „Предателство“, „вярност“, „подлост“, „героизъм“ — думи, думи, думи…

— Които имат все пак някакво значение — добавям, тъй като събеседникът ми замълчава.

— Абсолютно никакво, драги мой! Би трябвало да се върнете към създателите на лингвистическата философия, към Хейр или дори към Айер, или даже да прескочите още две столетия назад към Дейвид Юм, за да разберете, че всички тия морални категории са равносилни на безсмислица.

— Не е ли по-добре, вместо да се връщаме към лингвистиците, да се върнем към здравия разум? — предлагам на свой ред. — Вие, примерно, сте американец, а аз — българин…

— Почакайте, знам какво ще кажете — спира ме Сеймур. — Само че дали сте се родили българин, или американец, това е биологическа случайност, която с нищо не ви задължава.

— Дали съм син на една или друга майка, това е също биологическа случайност, но все пак човек обича своята майка, а не чуждата.

— Защото своята е по-грижовна от чуждата. Въпрос на изгода, Майкъл, нищо повече. Ще обичате ли майка си, ако тя без причина ви бие и наказва?

— Няма такава майка, която без причина да бие и наказва децата си — възразявам с тон на специалист, макар че никога не съм имал ни майка, ни мащеха.

— Ще обичате ли родината си, ако тя ви отхвърли? — настоява американецът.

— Родината не може да ме отхвърли, ако аз не съм я отхвърлил.

— Не извъртайте, Майкъл. Допуснете, че по една или друга причина родината ви е отхвърлила. Ще я обичате ли все пак?

— Без съмнение. И с цялото си същество. Нещата, които могат да се обичат с цялото същество, не са толкова много, Уйлям.

— А коя е родината на един субект, чиято майка, да речем, е българка, а баща му — американец? — продължава да упорствува Сеймур.

— Тази, която той си е избрал. Тази, която му е по-скъпа. Във всеки случай човек не може да има две страни за родина. Думата „родина“ няма множествено число на никой език, Уйлям.

— Думата „човечество“ — също — напомня събеседникът ми.

— Вярно. И какво от това?

— О, за мене това е само една граматическа подробност. Но понеже вие държите на морала, сигурен ли сте, че като работите за вашата родина, вие работите за човечеството?

Готвя се да отвърна, когато пред нас изниква келнерът, мъкнещ малка масичка. И тук ще има спиртници и аламинутни номера.

* * *

Обедът е приключил. Келнерът, прибрал сметката, се отдалечава.

— Грейс доста се забави — установявам, след като допивам кафето си.

— Значи, няма да дойде — отвръща безучастно Сеймур. — Можем да ставаме.

Слизаме по стъпалата на терасата и тръгваме по крайбрежната алея, но не към колата, а в обратна посока. Излишно е да уточнявам, че посоката е избрана от американеца, очевидно жадуващ да се поразтъпче подир скромното пиршество. Аз лично бих предпочел да се настаня в плимута, въпреки че пътеката в тоя ранен следобеден час е твърде примамлива с прохладата на зелените сенки и с капризните завои сред дърветата и градинските храсти.

— Надявам се, че мъжката компания не ви досажда… Особено след като снощната бе строго женска… — подхвърля спътникът ми.

— Разнообразието винаги е за предпочитане — задоволявам се да отвърна.

— Сигурен ли сте, че държите на разнообразието?

— Вие, изглежда, внимателно ме изучавате… — измърморвам вместо отговор.

— Може би, но не особено внимателно. Аз изучавам всичко, което е пред очите ми. Една машинална привичка за убиване на скуката. За жалост у вас няма почти нищо за изучаване…

— Много съжалявам…

— Не го казвам, за да ви обидя. Дори смятам, че това ще ви прозвучи като комплимент. Най-интересните за наблюдение хора са хората от второ качество, тия, които са жертви на всякакви страсти и глупави амбиции. Драмата е винаги в патологичните състояния, а не в нормалните здрави организми. А вие сте именно такъв организъм. Човек без страсти, бих казал, дори без лични интереси.

— Защо? Хубавите питиета, а отчасти и хубавите жени…

— Не. Вие не придавате особена стойност нито на едното, нито на другото. И според мене сте напълно прав: и двете са удоволствия от второ качество.

— Защо трябва да бъдем толкова строги? — опитвам се да възразя. — Ако една жена е съблазнителна…

— Жената не е никога съблазнителна. Тя е само жалка. Винаги жалка. Когато видя някоя да кръстосва крака и да ги разголва под носа ми със самочувствието, че разкрива изкусителни прелести, иде ми да забележа: „Пуснала ви се е бримка, мадам!“

— Вие обезглавихте половината човечество.

— Защо половината? Мъжете са не по-малко жалки. Мъжете със своите мании за величие и жените с техните емоции и месечни неразположения, без да говорим за общата у двата пола алчност… Изобщо целият този свят от човеко-насекоми…