Хайдамаци

И от дрехите му нищо

не остана цяло.

«Нямам аз нито стотинка.

Яжте мойто тяло!

Ни стотинка... Помощ, помощ!»

«Ти ще видиш помощ!

Я не врякай, ами казвай,

де ти са парите!»

«Във Олшана... Много пари ...»

той шепти тревожен.

«Ти ли си ги скрил там, казвай!»

«Аз ли? Пази Боже!...

Не... Та, казвам... във Олшана

схизмати са сбрани...

по три-четири семейства

в стая... във Олшана...»

«Туй го знаем. Ний самите

така ги одрахме...»

«Не, за друго ви говоря...

слушайте... ей, страх ме е...

във черквата... у ктитора...

скрити са... в Олшана...

Дъщеря му пък Оксана

е същинска пани —

красавица невиждана,

цвят непомирисан...

А парите! Макар чужди,

но все пак пари са...»

«Все пари са. Все едни са!

Прав е Лейба. Само

нека пътя ни покаже —

та да ни не мами.

Обличай се!» И поемат

всички към Олшана.

Един само под масата

тук пиян остана

и лежи, и тананика

весело и смело:

«My zyjemy, my zyjemy,

Polska nie zginela»

Ктиторът

«Тихо в гората

дремят листата;

месецът ясен

кротко сияе.

Излез, душице,

вред тъмнина е;

излез, гугутке,

тук на минутка,

да помълчиме,

да потъжиме,

че надалече

тръгвам таз вечер.

Излез, душичке,

ласкава птичке,

излез на двора да поговорим,

че ми е тежко...»

Така ходи край гората

и пее Ярема,

но Оксана не излиза...

Мина доста време.

Звезди трепкат, хоровода

месецът повежда,

слуша славея върбата

и все се оглежда

в кладенеца. А славеят

пее над казака,

сякаш знае, че казакът

тук девойка чака.

А Ярема тихомълком

ходи край гората,

не го слуша, не го вижда...

«Що е красотата,

като нямам късмет и е зла съдбата?

Моите години млади тъй ще отлетят.

Без късмет, самичък, никому ненужен,

като цвят самотен сред полета чужди.

Тоя цвят сланите в миг ще осланят...

Хората за мене са като сланата.

Защо гръб ми дават? Че сирак съм аз.

Едно сърце имах, едно на земята,

една душа топла и тя в тоя час

гръб ми даде...»

Едри, рукнаха сълзите,

поплака той клети, па изтри очите.

«Остани със здраве. Днепър аз ще мина,

щастие ще найда или ще загина

някъде далече. Ти не ще заплачеш,

няма ти да видиш гарван как кълве

тез очи кафяви, тез очи казачи,

що с любов целува ти не нощ, не две...

Забрави сълзите ми, с мен не се залисвай,

забрави, че кле се, друг си намери!

Не съм ти прилика: аз сирак съм, ти си

на ктитора щерка... Друг си избери,

по-добър от мене... Туй ми е късмета.

Забрави ме, птичко, ти от тоя ден...

Но ако научиш, в чуждите полета,

че съм паднал — помоли се ти за мен.

Една, мила, на земята,

за мен помоли се.»

И заплака сиромаха,

и тихичко сви се...

Изведнъж в листака нещо

шумна... Що да види:

скришом, като невестулка,

тук Оксана иде.

Скочи той и я прегърна,

и замряха двама

във обятията нежни.

Тишина. И само:

«Стига, птичко!»

«Още... още...

Изпий ме, Ярема,

мой соколе сив... о Боже,

как съм уморена...»

«Почини си, моя птичко.»

Постла ямурлука.

Засия като звездица

тя и седна тука.

«Поседни до мене.» Свети

месец белолици...

«Де, кажи ми, си сияла

досега, звездице?»

«Разболя се татко, с него

досега се бавих,

шетах, тичах...» Той кори я:

«А мен ме забрави?»

«Ох, какъв си ти, ей Богу!» —

и блестят сълзите.

«Не плачи, аз се шегувам.»

Положи честита

на гръдта му тя главица

и притихна, скрила

свойте сълзи. «Виж, шегувам се,

недей плака, мила.

Не плачи, а погледни ме,

малко ни остана —

утре вечер аз ще бъда

в Чигирин, Оксано...

Утре вечер, птичко моя,

хайдамак ще стана...

Ще добия сребро-злато,

ще добия слава,

па при тебе ще се върна

аз богат тогава,

ще ти купя скъпи дрехи,

все в очите право

ще те гледам, ще се радвам...»

«Да не ме забравиш?

Сам богат, край пановете

пан и ти ще станеш,

ще си найдеш панска щерка.

Що ти е Оксана?...»

«Де ще найда по-хубава?»

«Е, земя голяма...»

«Гневиш Бога, душо моя:

по-хубава няма!

Ни в небето, ни зад него,

ни отвъд морето...»

«Що говориш! Опомни се!»

А трепти сърцето,

радостно, щастливо тръпне

то и се вълнува.

И през две-три думи бързат

те да се целуват

и прегръщат се, и плачат,

и си обещават

да се съберат двамина,

та що ще да става...

А Ярема и разказва

как ще си живеят,

щом с късмет, с пари се върне

отново при нея,

как от ляхи ще очистят

цяла Украина,

как той тука ще панува,

ако не загине...

Момичета! Омръзна ми —

все едно и също.

«Лъжеш. Как ще ти омръзне?»

Ами ако в къщи

мама, тате ви заварят

това да четете —

лошо май ще ви се случи,

птички мои светли...

Тогаз... Е, що ще да става!