Хайдамаци

Това е по-важно...

А би трябвало, девойки,

аз да ви разкажа

как казакът под върбата

нещо затъгува,

как Оксана като гълъб

нежно го целува,

ту заплаче, ту му шепне

със последни сили:

«Сърце мое, съдбо моя,

мой соколе мили...»

До земята чак се свеждат

от мъка върбите!

Няма, няма да разказвам,

че не ще заспите,

мои мили момичета...

Нека те във мрака

се простят тъй тихо, нежно,

както се събраха,

нека никой да не види

как текат сълзите —

моминските дребни сълзи,

момковите — скрити.

Може би, девойки мили,

те пак ще се срещнат

тук, на тоя свят... Ще видим...

Но защо отсреща

всичко светна? У ктитора

в тоя час що става?

Ще погледна, ще ви кажа...

Господ да не дава!

По-добре било би да не виждах, братя!

Срам гори душата... Вижте ги сами:

клеха се да бранят смело свободата,

а сега таз банда мирен дом громи...

О, да е проклета, зли конфедерати,

майката, която в своята утроба

носи ви, роди ви — пълни с дива злоба.

Вижте, хора, вижте тез души сакати!

Трепери в ъгъла евреят.

Конфедерат един ръмжи:

«Кажи, щом искаш да живееш —

и удря ктитора. — Кажи!

Къде си скрил, мръсник, парите?»

Конфедератите го ритат.

На пода хвърлят го. Но пак

във отговор — ни звук. «Глупак!...

Хей, дай смолата вряла! Още!

Хвърлете в огъня дърва!

А виж го, станал е на мощи,

но пак да преклони глава

не ще... Ще кажеш ли?... Тогава

на себе си се ти сърди!...»

В ботушите му те жарава

изсипват, блъскат го в гърди.

«Във темето му гвоздей тикай!»

Не издържа това старика

и без причастие умря.

«Оксано, дъще!» — само рече...

И ляхът кръвожаден спря

в смущение над него. «Вече

готов е той. Какво да правим?

Я църквата му да запалим,

па да се махнем ний завчас.»

«За Бога, помощ! Помогнете!» —

ехти на двора нечий глас.

И тръпнат ляхите. «Спасете!» —

крещи Оксана с всички сили.

Нахълтва. «Те са го убили!»

И пада клета. Главатарят

на свойта банда дава знак

и като бити псета стари

изчезват всички в тоя мрак.

А главният на гръб товари

момичето... Ярема, де си ?

Върни се, виж що тука става!

Но крачи той и пее песен

за Наливайковата слава...

Изчезна с ляхите Оксана,

помъкната в далечен път,

и кучетата във Олшана

тук-там полаят, замълчат.

Луната свети. Всички спят.

Спи ктиторът... Той утре рано

не ще се вдигне... Мъченик...

Догаря огънят, изтлява...

Мъртвецът сякаш трепва в миг.

И тихо-тихо в къщи става.

Празник в Чигирин

Хетмани, хетмани! Да станехте някак,

да видехте някак Чигирин сега —

с тежки мъжки сълзи всеки би заплакал:

Чигирин прославен, гордост за казака,

днес лежи в руини, тъпкан от врага...

А площадът, де — като море червено —

войските шумяха и на коня вран —

горд, красив и силен — яхаше засмено

с булава блестеше нашият хетман...

Махне той със булавата —

кипне в миг морето,

буйно плисне и залее

хълмове, полета...

Ала стига... Всичко мина,

защо да разправям?

По-добре е, братя мили,

ний да го забравим.

Спомним ли си — ще заплачем,

ще ни стане страшно...

Но да видим Чигирин ний —

някога казашки.

Месецът изплува бавно,

бавно из мъглата,

червенее, но не свети —

сякаш знай луната,

че на хората ненужна

в тия дни тя става,

че пожарите Украйна

днес ще осветяват.

Едва мръкна, а в Чигирин е

като в домовина,

мрачно, тъжно (така беше

в цяла Украина

в тая нощ, кога ножове

остри осветиха).

Душа жива не се вижда,

вред е пусто, тихо.

Само бухалите бухат,

прилепи прелитат...

Ами хората къде са?

Край Тясмин днес скрито

са се сбрали във гората,

сбрали са се разни —

млади, стари... И очакват

великия празник.

Във гората тъмна, скрити в гъсталака,

коне оседлани тревица пасат,

коне оседлани във гората чакат...

Кого с галоп буен те ще понесат?

Ето кого, вижте: лежат на тревата

хайдамаци смели, лежат и мълчат.

Стонът на Украйна сбра ги във гората.

Като орли страшни те ще налетят

върху враговете,

за жертвите свети

с мъките на ада ще се разплатят.

Посред дъбравата стоят талиги,

пълни със тарани:

подарък от добрата пани.

Умеела — навред мълвят —

да прави дарове уместни

таз пани... Царство й небесно!...

Покрай талигите — навред

е пълно с хора, нямат чет.

От Чигирин дошли, от Смела,

събрани за велико дело

казаци, старшини... Напет

народ са старшините верни —

като един, със дрехи черни.

Разхождат се и до един

поглеждат все към Чигирин.

Първи старшина. Старикът Головати нещо много хитрува.

Втори старшина. Умна глава, седи си в къщи, като че ли не знае нищо, а като се поогледаш — навсякъде все Головати. «Ако сам не мога — дума, — на сина ще заръчам.»

Трети старшина. Ама и сина му си го бива! Говорихме си вчера с Железняк — такива работи ми каза за него, че... Кошевой, вика, ще стане, не по-малко... А пък може и хетман, когато...