Игра на часове

— Защо питаш?

— Защото смятам, че оттам е започнало всичко.

— А, значи ми намери и оправдание?

— Повечето хора в твоето положение биха молили за оправдание, за защита, за възможност да обяснят.

— Изглежда, че не съм като повечето хора.

— Сифилис. Кога разбра?

Еди дръпна дросела още малко назад и скоростта падна до петдесет километра в час. Все още беше висока, но поне витлата не изскачаха непрекъснато над водата.

— Когато бях на деветнайсет — бавно каза Еди, продължавайки да се вглежда в далечината, сякаш напрегнато пресмяташе нещо. — Те не знаеха, че съм разбрал. Засипваха ме с лъжи за смъртта на брат ми. Но аз узнах истината… о, да, узнах я. Нямаше повече да ми пробутват врели — не кипели. В никакъв случай.

— Значи е станало малко преди отвличането.

Еди се усмихна.

— Не е за вярване, че успях да опазя тайната толкова много години. Чип сигурно страшно се е изненадал.

— Меко казано.

Кинг се озърна към Силвия, но тя бе зареяла поглед над мрачната вода и подскачаше при всяка гръмотевица. Вълнението беше тъй силно, че той усети как вечерята се надига в гърлото му. Потисна импулса да повърне и каза:

— Не се ли опита да обвиниш баща си?

— Как да го обвиня? Той беше непобедимият Боби Батъл. Не можеше да сбърка, мръсникът. Така и не призна какво е причинил на собствения си син. Не пропускаше да легне с проститутка, домъкна болестта у дома, уби Боби и пет пари не даваше. Това не ме изненада, по дяволите. Не му пукаше, че е убил собствената си плът и кръв. Мозъкът на Боби се разпадаше, очите му изтичаха, зъбите гниеха. През последните си години страдаше непрекъснато. Да, непрекъснато. Сякаш някой бе плиснал терпентин върху красива картина. Знаех, че Боби още е там, но вече не го виждах. — Еди бързо примига. — Всеки ден, човече, всеки ден го гледах как гасне. Когато стана съвсем зле, настоях да го заведат на лекар. Дявол да го вземе, помогнете на Боби, помогнете му. Моля ви! А те не пожелаха. Бил съм още хлапе. Не съм разбирал. Разбирах, човече. Всичко разбирах, само че вече беше твърде късно за Боби.

— Чух, че брат ти бил чудесен човек въпреки болките и страданията.

Лицето на Еди просветля.

— Да можеше да го видиш, Шон. Чудесно момче. Имаше всичко, което ми липсваше. Преди мозъкът му да сдаде багажа, беше умен, страхотно умен. Учеше ме на всичко, помагаше ми, грижеше се за мен. Беше моят голям брат. Бяхме готови на всичко един за друг. Колко весело си прекарвахме… — Кинг видя как солени сълзи се смесват с дъждовните капки по бузите на Еди. — А после изведнъж се разболя. Ставаше все по-зле и по-зле. Накрая мама го заведе на специалист; така и не ми каза какво е станало там, но положението на Боби продължи да се влошава. Умря четири дни след осемнайсетия ни рожден ден. Татко беше някъде по работа. Мама отказваше да влезе в стаята. Аз държах брат си, прегръщах го, докато издъхна, и после продължих да стискам, докато не ме принудиха да го пусна. — Еди помълча и добави: — Боби беше единственият истински приятел, който съм имал. Единственият човек, за когото съм сигурен, че ме обичаше.

— Ти каза, че не си бил изненадан от реакцията на баща си. А нещо друго изненада ли те? — попита Кинг.

— Искаш ли да знаеш кое ме изненада? Наистина ли искаш?

Кинг имаше чувството, че пред него седи малко момче, изгарящо от желание да сподели дълго пазена тайна.

— Да, наистина.

— Че майка ми, скъпата ми желязна майчица, пръста си не мръдна да спаси собствения си син. Собствения си син, дявол да го вземе. Хайде, обясни ми това, ако можеш.

— Не мога, Еди. Не знам защо.

Еди въздъхна дълбоко.

— Значи ставаме двама. — Той дръпна дросела още малко назад. — Добре, пристигнахме.

Докато скутерът намаляваше скорост, Кинг хвърли поглед наоколо, опитвайки се да разбере къде се намират. Беше много тъмно и той отдавна бе загубил чувство за ориентация, но мястото му се струваше много познато.

Еди извади от непромокаемата си торба нож и го насочи към Кинг, който стреснато се отдръпна назад.

— Еди, недей. Можем да ти помогнем.

— Вече няма помощ за мен, Шон, но все пак благодаря за предложението.

Силвия изкрещя от кърмата:

— Моля те, Еди, недей!

Еди се втренчи в нея, после изведнъж се ухили и й направи знак да се приближи. Когато Силвия не помръдна, той извади пистолета.

— Следващият куршум ще е в мозъка ти, докторке. Размърдай си задника и идвай.

Треперейки от страх, тя закуцука напред. Той сряза кордата, с която бе вързана, блъсна я надолу по стъпалата към предната каюта и затръшна вратата зад нея. После пъхна ножа под кордата около краката на Кинг и я сряза с едно дръпване.

— Иди на кърмата, Шон — заповяда Еди и притисна дулото на пистолета в гърба му.

— Какво правиш, Еди?

— Просто описвам пълен кръг, мой човек, пълен кръг. А сега стъпи на перилото и се обърни.

— Тук ли ще ме застреляш или във водата?

Вместо отговор Еди сръчно сряза кордата около китките му. Кинг го погледна боязливо.

— Не те разбирам, Еди. Ако искаш да умра…

— Не, няма да умреш, поне не от моята ръка.

Изведнъж масивната длан на Еди се стрелна напред и грубо го блъсна в гърдите. Кинг отхвръкна назад и потъна с главата надолу.

Еди изтича на носа, тласна дросела напред и скутерът полетя в мрака още преди Кинг да изплува.

Когато подаде глава над водата, видя, че скутерът прави завой и се връща към него.

Завъртя се и с всичка сила заплува настрани. Защо онзи мръсник просто не го застреля? Защо трябваше да го прегази? Докато мощната машина се приближаваше, Кинг сякаш почувства как грамадните витла се впиват в плътта му и водата почервенява от кръв.

В последния момент скутерът свърна настрани и го подмина. Еди извика:

— Благодаря, че попита за брат ми, Шон. Това ти спаси живота. Всичко хубаво.

Скутерът прелетя с рев край Кинг, отдалечи се, превърна се в точица и изчезна сред мрака.

— Силвия! Силвия! — изкрещя Кинг.

Напразно. Той извърна глава, огледа се и най-сетне проумя защо мястото му изглежда тъй познато. Кеят, който виждаше, беше неговият кей. Бяха в неговия залив! И неговата моторница си беше на мястото.

Скутерът обаче вече бе изчезнал от поглед. Как да ги догони, преди да е станало късно?

И тогава изведнъж осъзна какво бе казал Еди. Пълен кръг. Той описва пълен кръг.

Кинг заплува с всичка сила към кея.

97

Мишел караше с максимална скорост през мрака към къщата на Силвия, когато Уилямс пристъпи до нея.

— Връзката прекъсна — мрачно съобщи той.

— Сигурно е от бурята.

— Да, сигурно — съгласи се той.

Тя погледна небето.

— Не виждам хеликоптер.

— Дявол да го вземе, Мишел, в такова време? Какво очакваш? Не можеш да рискуваш живота на хората.

— Защо пък не? Девет години съм правила точно това в тайните служби!

— Стига де, правим каквото можем…

— Какво беше това? — внезапно попита тя.

— Кое?

— Телефонът! — извика тя. — Моят телефон. Къде е?

— Отзад на седалката.

— Поеми управлението.

Тя грабна телефона и натисна бутона за връзка. Когато чу гласа, сърцето й заподскача.

— Мишел, успя ли да чуеш нещо по телефона?

— Да. В момента двамата с Тод пътуваме с катер към къщата на Силвия. Обадихме се на всички.