Игра на часове

— Само да ми падне в ръцете — каза Уилямс. — За нула време ще разполагаме със самопризнание.

— Ако ти падне в ръцете — уточни Мишел.

— Може да се крие, но рано или късно ще го заловим — заяви самоуверено полицейският шеф.

— Човекът, когото търси — каза Кинг. — Това е ключът. Намерим ли го, ще намерим и Еди.

— Наистина ли смяташ така? — попита Бейли.

— Не смятам, а знам — отговори Кинг. — Остава му още едно убийство. Само още едно. И ние трябва да стигнем до жертвата преди него.

91

Еди се отпусна на леглото в пещерата. Беше се нахранил, бе си отпочинал и сега обмисляше какво да прави. Имаше малък телевизор и радиостанция, работеща на полицейските честоти. Така следеше напредъка на издирването, което бе твърде лесно, защото напредък просто нямаше. Можеше да излиза само нощем, а имаше много път до раздрънкания стар пикап, който бе скрил в гората именно за подобен случай.

След толкова години, през които бе сменял едно хоби с друго, без никое да остави сериозен отпечатък върху личността му, най-сетне бе открил призванието си: беглец и убиец. Той се разсмя, разкърши се, после легна по корем и направи сто лицеви опори и още толкова коремни преси. Между две издатини в дъното на пещерата бе заклещил железен лост. Направи двайсет и пет набирания, сетне още по пет с лявата и дясната ръка. Накрая скочи задъхан на земята. Вече не беше на двайсет, но поддържаше добра форма за възрастта си. Ако можеше, и едрият полицай би потвърдил.

Извади пистолета от кобура и го зареди с бронебойни патрони, които бе купил от черния пазар само с едно кликване на мишката. Дявол да го вземе, по интернет можеше да се купи какво ли не — оръжия, боеприпаси, жени, деца, брак, развод, щастие, смърт, — стига само да знаеш къде да търсиш. Но беше сам срещу хиляди — далеч по-безнадеждна ситуация дори от битката при Аламо.

И все пак човек, който няма за какво да живее, става могъщ. Може би непобедим. Дали бе чел това някъде, или сам го измисли току-що? Няма значение, отсега нататък то щеше да бъде негов девиз.

Рано или късно щяха да го хванат и да го убият. Не се съмняваше в това. Но то нямаше значение, стига да спипаше убиеца на баща си. Нищо друго не го вълнуваше. Е, определено бе опростил живота си. Той пак се разсмя.

Извади от джоба си списъка. Имената отпадаха едно по едно, но не бе сигурен дали ще успее да се добере до всички. След дълги размишления сякаш бе открил начин да ускори търсенето. Тази нощ предстоеше да го изпробва. Още двама трябваше да загинат — убиецът на баща му и той самият. А после Райтсбърг можеше да се върне към нормалното всекидневие. Близките му щяха да продължат живота си, най-сетне освободени от своя чудовищен патриарх.

Той се отпусна на леглото, като се вслушваше едновременно в радиостанцията и шумовете отвън. Пещерата беше уединена и едва ли някой щеше да забележи умело прикрития вход. А ако все пак се появеше такъв нещастник, Еди щеше да му уреди прилично погребение. Не беше чудовище; в неговия случай крушата бе паднала далеч от дървото.

Не съм син на баща си. И слава богу. Но скоро ще се видим, татко. Дяволът може да ни настани заедно. За вечни времена. Ще си побъбрим.

Той изпука с кокалчетата на масивните си пръсти и се унесе във видения за една подобна среща, а навън следобедът отминаваше и бавно се спускаше нощ. Нощта, когато щеше да предприеме замисления ход. Към прекия път. Към последната си мишена. А после завесата щеше да падне след края на представлението с автор Еди Лий Батъл. Никой нямаше да го повика на бис. Чувстваше се уморен. Сбогом на всички, беше весело, но това е краят.

Само още един… Или може би повече? Да, можеше и да са повече. Какво значение имаше в края на краищата?

92

Малката сграда, където се намираше редакцията на „Райтсбърг Газет“, беше мрачна и пуста в късния нощен час. Нямаше нито алармена инсталация, нито пазач — какво друго можеше да се открадне от уважавания, но губещ вестник, освен някой топ хартия? Ежедневникът едва се издържаше и собственикът не искаше да прахосва пари за охрана.

Обикновената брава на задния вход бързо поддаде. Еди прекрачи вътре и затвори вратата зад себе си. Изтича до стаичката без прозорци в дъното и бутна вратата, плъзна лъча на фенерчето по плоските канцеларски шкафове, натрупани един върху друг, и започна да чете етикетите на чекмеджетата.

Намери това, което търсеше, отвори го, извади ролката стари микрофилми и отиде до един от терминалите, разположени покрай стената. Седна, зареди ролката, щракна лампата зад екрана и включи машината. Знаеше търсената дата и бързо откри статията, която му трябваше. Естествено, сега всичко съвпадаше — всичко чуто през последните години, дребните откъслечни подробности. Изведнъж му хрумна нова мисъл и той си спомни какво бе казал веднъж Чип Бейли. Една стара случка от далечна страна.

Да, сега всичко изглежда съвършено логично. И все пак кой би повярвал?

Той извади ролката и я върна в шкафа. Канеше се да излезе, но спря, замисли се и накрая се усмихна широко. Защо не? Взе флумастер от масата и пристъпи към стената. Изписа върху бетона четири едри букви. Нямаше как да не ги видят, нали? Не че щяха да разберат какъв смисъл се крие зад надписа. Искаше да ги изпревари. Когато всичко приключеше, можеха да дойдат и да сглобят мозайката.

За момент огледа с възхищение надписа, после тихичко се измъкна навън. Колата му бе паркирана на около километър и половина от сградата — на един черен път, който полицията едва ли наблюдаваше. На връщане Еди се движеше плътно в сянката на дърветата.

Чип Бейли се надигна и седна в леглото на малката си мотелска стая. За момент се обърка, после разбра какъв е звукът. Звънеше мобилният му телефон. Той опипа наоколо, включи нощната лампа и взе телефона. Обаждаше се Уилямс; съобщението бе кратко, но веднага разсъни агента.

Преди малко някой се бе вмъкнал в редакцията на „Райтсбърг Газет“. По описание човекът приличаше на Еди Батъл. Полицията блокираше целия район. Бейли трескаво се облече и пъхна пистолета в кобура. Изтича към колата си и скочи в нея.

Ножът го удари в гърдите с такава сила, че острието хлътна дълбоко в гръдната кост. Умиращият агент се опита да се озърне, да види кой го е убил, но ножът бе разрязал сърцето му почти на две половини. Той се свлече на седалката и главата му клюмна настрани.

Еди се надигна от задната седалка и пусна ножа. На връщане към пикапа си бе минал покрай мотела. Когато видя на паркинга колата на Бейли, му хрумна как да отмъсти по най-подходящ начин на стария си приятел, задето го бе „спасил“ преди години. Може би нямаше да получи друг шанс. От една улична кабина се свърза с мобилния телефон на Бейли, чийто номер помнеше наизуст. Постара се да имитира гласа на Уилямс и съненият агент не усети измамата.

Е, скъпо си плати за лековерието.

Съжалявам, Чип, хапльовците губят играта. Пък и ти не беше чак толкова добър агент. Всъщност направо си беше адски надут и некадърен. И толкова ти се искаше да ми станеш втори баща. Страхотна примамка са големите пари, нали, Чип? Нали, стари приятелю?