Игра на часове

— Жените са толкова слепи, щом опре до това.

— Я стига, та той е женен, Шон!

— Да, женен е.

52

Колата на Мишел и Чип Бейли наближи покрайнините на Мидълтън, Вирджиния. Беше свежо, прохладно утро с ясно синьо небе и приятен ветрец, който все още прогонваше предстоящата жега.

— Хубав ден за сражение — каза Бейли.

Нима изобщо има хубав ден за клане, запита се Мишел.

Едрият мъж отпи глътка кафе и отхапа от сандвича с яйце, който бяха купили попътно от „Макдоналдс“. Мишел дъвчеше блокче шоколад и държеше в скута си бутилка портокалов сок. Беше облечена с джинси, ботуши и яке с емблемата на тайните служби. Бейли носеше бежов панталон, пуловер и грамадни тъмни очила.

— Била ли си друг път на подобно представление? — попита Бейли.

— Не.

— Много са интересни. Има какво ли не — пехотни учения, импровизирани полеви болници, оркестри, танци, дори балове с маски, следобеден чай, вечерни разходки. Кавалерийските атаки са нещо невероятно. Момчетата вземат работата си присърце. Днес ще видиш стотици от тях, макар че по време на истинската война в армиите е имало десетки хиляди войници. Но, така или иначе, правят великолепно представление.

— Как се е свързал Еди с тях? Не ми прилича на занимание за художник с чувствителна душа.

— Мисля, че най-напред се е заинтересуван баща му. Той много си падаше по историята, дори помагаше за финансиране на някои от инсценировките.

— Близки ли бяха двамата?

— Мисля, че Еди искаше да са близки. Това е една от причините да се включи в инсценировките, поне така предполагам. Но Боби Батъл беше непроницаем. А и не се мяркаше много често насам. Мисля, че по-скоро предпочиташе да кръстосва света с балон или да строи заводи в Азия, отколкото да отглежда децата си.

— Доколкото чух, той ти предложил работа след спасяването на Еди.

Бейли сякаш се изненада, че тя знае.

— Да, предложи ми, но не проявих интерес.

— Ще разрешиш ли да попитам защо?

— Не е кой знае каква тайна. Просто ми харесваше да бъда агент от ФБР. Все още бях сравнително нов и исках да направя кариера.

— Как се справи със случая?

— Попаднах на улика и я проследих докрай. По онова време Еди учеше в колеж. Поразрових се и открих, че в същото общежитие живее един младеж с криминална присъда.

— Защо Еди не си живееше у дома? Във Вирджинския университет ли учеше?

— Не, посещаваше Вирджинския технологичен институт в Блексбърг, на няколко часа път оттук. Както и да е, излезе, че онзи тип разбрал кой е Еди или по-точно кои са родителите му. Една вечер Еди се прибрал късно и преди да разбере какво става, вече бил вързан в една колиба насред пущинака.

— Как научи за колибата?

— Онзи я използвал и друг път, когато ходел на лов. Не казвам, че той ръководеше всичко, но беше опасен. Родителите платиха откупа; ние обаче наблюдавахме, когато дойдоха да приберат парите.

— Чакай малко, мислех, че семейството не е платило.

— Не, платиха, но си получиха парите обратно… или поне по-голямата част.

— Нещо не те разбирам.

— При отвличанията най-рисковано за престъпника е вземането на парите. Днес това може да се извърши чрез електронни преводи, компютърни трикове и тъй нататък, но пак е опасно. Преди двайсет години беше далеч по-трудно. Но онзи си мислеше, че е открил безпогрешния начин. Искаше парите да бъдат предадени в събота насред претъпкан с хора търговски център. Сигурно добре беше проучил терена, защото знаеше къде е задният изход. Щом взе чантата, моментално изчезна сред тълпата.

— Как го хванахте тогава?

— Бяхме скрили в чантата два предавателя. Но предполагахме, че той ще се сети и ще я изхвърли, затова сложихме миниатюрни предаватели и в бандеролите на пачките. Той наистина се отърва от чантата. Но въпреки това успяхме да го проследим до колибата.

— Не беше ли риск, че не го задържахте на място?

— Най-големият риск беше да не открием Еди. По престъпното минало на онзи тип личеше, че е самотник. Ако Еди беше жив — а в това не можехме да сме сигурни, — престъпникът можеше да го пусне, но по-скоро щеше да го убие.

— И тогава стана престрелката?

— Похитителят вероятно ни забеляза, защото откри огън, а ние отвърнахме на стрелбата. Имахме снайперист и той го улучи право в главата.

— Казваш, че сте прибрали по-голямата част от парите?

Бейли се разсмя.

— След като ни забеляза и откри огън, онзи идиот изгори в печката на колибата около петстотин хиляди от петте милиона. Сигурно беше решил да не го заловим заедно с парите.

— Голям късмет, че не сте улучили Еди — каза Мишел.

Агентът я погледна строго.

— Лесно е да поучаваш със задна дата.

— Не се и опитвам, уверявам те. И аз съм попадала в подобна ситуация. Не е лесно. Важното е, че сте спасили Еди.

— И аз го виждам така. — Бейли посочи напред. — Ето и него самия от плът и кръв.

Отклониха се от магистралата и спряха на просторен паркинг, претъпкан с камиони, ремаркета за коне, каравани и туристически автобуси. От едната страна бяха разпънати множество палатки. Мишел помаха на Еди, който усърдно подреждаше екипировката си. Слязоха от колата и се приближиха до него.

— И тъй, какъв ще си този път? — попита Бейли.

Еди се усмихна широко.

— Понеже съм разностранно надарен, имам няколко роли. Първо, майор от Петдесет и втори полк на Вирджинската дивизия под командването на генерал Джон Пеграм. След това скачам на седлото като боец от Трийсет и шести вирджински кавалерийски батальон в бригадата на Джонсън от дивизията на генерал Ломакс. Всъщност участвам в много групи; винаги са потребни хора. Събирал съм южняшки армии в Тенеси, Кентъки, Алабама и дори Тексас. Бил съм артилерист, кавалерист, пехотинец, веднъж дори летях с разузнавателен балон. Не споменавайте пред майка ми, но в последния случай бях със северняшка униформа.

— Както виждам, много си се увлякъл — каза Мишел.

— О, представлението е невероятно. Има ръководства как да се организира подобно събитие, включително примерни бюджети, маркетингови планове, логистика, намиране на спонсори и тъй нататък.

Мишел посочи към палатките.

— А какво има там?

— Наричат ги маркитанти — обясни Еди. — През Гражданската война търговците следвали армиите и продавали разни стоки. Днешните маркитанти продават старинни вещи на участниците и публиката. Колкото до участниците, те определено са в няколко различни категории. Така наречените „нишко бройци“ държат униформите им да са автентични, като проверяват дали броят на нишките в плата е същият както по времето на войната; оттам им идва и прякорът. — Двамата се разсмяха, а Еди продължи невъзмутимо: — Наричат ги още „нацисти за шивачите“. В другия край на спектъра пък стоят „всеядните“, те си позволяват униформи от полиестер и използват пластмасови чинии и прибори, макар че тия неща не са съществували по време на Гражданската война. Аз им викам „фалшиви бунтовници“.