Игра на часове

— И какво щяха да правят после? Да изчакат малко и да се оженят?

— Не. Подозирам, че след известно време Реми щеше да напусне града. По-късно и Хари щеше да замине. Следваща спирка, да речем, частно островче в Гърция.

Мишел въздъхна дълбоко.

— И какво ще правим сега?

— Ще вечеряме с Реми и Хари.

— Какво! Шегуваш ли се?

— Не, канени сме на вечеря у Хари. — Кинг се приведе напред. — Мишел, те допуснаха грешка, дребна, но пагубна. С помощта на едно малко устройство, което купих във Вашингтон, вече притежавам необходимото доказателство.

— Тод и Бейли знаят ли?

— Не, само ние. Никога няма да одобря извършеното от Хари и Реми, но те заслужават всичко да се уреди колкото е възможно по-дискретно.

— Кога? — попита Мишел.

— Утре вечер в седем. Хари е извън града до утре следобед. Ще бъдем само четиримата. Щом разберат, че знаем истината и разполагаме с доказателства, не се съмнявам, че ще признаят и ще дойдат с нас без съпротива. Тогава ще ги предадем на Тод.

— Имам лошо предчувствие, Шон. Много лошо.

— Мислиш ли, че на мен ми харесва? Хари беше съдия във Върховния съд на Вирджиния, приятели сме от години.

— Знам, но…

— Колкото и да ти харесва Хари, трябва да овладееш чувствата си. В много отношения Боби Батъл беше ужасен човек. Освен това научих, че вероятно е страдал от хронично заболяване, което може да е предал на Реми.

— Боже мой!

— Но въпреки всичко — продължи Кинг — той не заслужаваше да бъде убит. — Погледна я и тихо добави: — Ето, казах ти всичко, което знам. — Кратко мълчание. — С мен ли си, Мишел?

— С теб съм — тихо отвърна тя.

86

Кинг бе помолил Хари да даде свободна вечер на Калпурния, за да може лично да сготви вечерята.

— Имаш разкошна кухня, Хари — каза Кинг, докато двамата с Мишел подреждаха масата. — Благодаря ти, че ми позволи да дойда по-рано, за да подготвя всичко.

Хари погледна изисканата вечеря.

— Всъщност, Шон, от цялата уговорка аз май спечелих повече.

Хари беше облякъл един от най-хубавите си костюми, макар че на места му стоеше малко стегнато.

— Теглото ми си е все същото от четирийсет години насам — обясни шеговито той. — Само разположението му се е изместило.

— Да, така е — потвърди Реми, която също бе облечена много елегантно. Тя и Хари седяха един до друг срещу Шон и Мишел в голямата трапезария.

— Само дано да се приберете с по-малко произшествия, отколкото след миналата вечеря при мен.

— О, смятам, че сегашната вечер може да ни предложи уникално интересни моменти — отговори уклончиво Кинг и започна да сервира храната. Междувременно Мишел гледаше разсеяно настрани.

— Мишел, скъпа, какво ти е? — попита Хари.

Тя бързо се извърна към него.

— Нищо, просто не съм в най-добрата си форма. Може би пролетен вирус.

Вечерята мина без произшествия. Приключиха с десерта и се преместиха в библиотеката за кафето. Нощта бе захладняла и огънят грееше приятно. Кинг отиде до грамадния параван от дърво и инкрустации, поставен диагонално в ъгъла.

— Чудесна вещ — каза той.

— От осемнайсети век — отвърна Хари. — Изработен е ръчно тук, в къщата.

Кинг застана пред камината. Озърна се нервно към Мишел, после каза:

— Боя се, че тази вечер прибягнах до малка измама.

Хари и Реми престанаха да си бъбрят и изненадано вдигнаха погледи.

— Какво? — възкликна Реми.

— Тази вечеря имаше и по-сериозна цел.

Хари остави кафето си и погледна първо Реми, после Мишел, която седеше с наведена глава, пъхнала ръка в джоба на сакото си.

— Не те разбирам, Шон. Да не би да искаш пак да си поговорим за случая?

— Не, вече е излишно да говорим на тази тема. Мисля, че знам каквото ми трябваше.

Двамата продължаваха да го гледат с недоумение. Накрая Мишел не издържа и изтърси:

— Просто им кажи, Шон.

— Какво да ни каже? — попита Хари.

Чинийката и чашката в ръката на Реми започнаха да треперят.

Всички рязко се завъртяха, когато мъжът с черната качулка влезе в библиотеката и червеният лъч от лазерния прицел на пистолета му падна върху сърцето на Хари.

Кинг веднага застана между новодошлия и Хари.

— Всичко свършва сега — тихо каза той. — Край на убийствата.

— Махни се от пътя ми или ще умреш пръв.

Реми стана. Пистолетът се завъртя към нея.

— Сядай! — заповяда мъжът с качулката.

Кинг прекрачи напред, но спря, когато пистолетът пак се насочи към него.

— Мишел — нареди човекът с качулката, — извади пистолета си и го остави върху масата. Веднага! И без героизъм — добави той.

Тя се подчини, хващайки пистолета за цевта.

— Не можеш да убиеш всички ни, нали? — попита Кинг.

— Всъщност точно това обмислям — отвърна убиецът, гледайки Реми.

— Е, в такъв случай смятам, че е време да изясним едно леко недоразумение — каза спокойно Кинг. — Реми и Хари нямат нищо общо със смъртта на Боби. Беше инсценировка. Театър, за да те подмамим тук. — Той помълча и добави: — Аз открих бръмбара.

Убиецът отстъпи назад и леко отпусна пистолета.

— Какво?

— Разговорът между мен и Мишел, който си чул, беше нагласен. Сега!

Кинг щракна с пръсти и стаята мигновено се изпълни с въоръжени до зъби полицаи и агенти от ФБР. Те изскочиха иззад грамадния параван, от големия шкаф в ъгъла и иззад тежките завеси. Виждайки дузина оръжия срещу своето, мъжът с черната качулка отстъпи към стената.

— Хвърли пистолета! — нареди Тод Уилямс, като взе на прицел пресечения кръг върху качулката.

Мишел бе грабнала своя пистолет и се целеше точно в същата точка. Убиецът явно се колебаеше дали да не предприеме отчаян опит за бягство. Тялото му се напрегна.

— Хвърли го! — изрева Уилямс, усещайки какво му минава през ума.

— Наистина ще е по-добре да се подчиниш — каза спокойно Кинг. — Така поне ще можем да си изясним последните дребни подробности. Мисля, че ни дължиш това.