Изкушена

— Той се нуждае от почивка и тишина — заяви Дарий и продължи да маже раните му.

— Зоуи, ще ми помогнеш ли да заведа баба ти в стаята й? — попита сестра Мери Анджела. — И тя се нуждае от почивка и тишина. Денят беше дълъг за всички ни.

Прехвърлих вниманието си от Старк към баба, като поглеждах ту единия, ту другия от хората, които обичах най-много.

— Погрижи се за баба си — рече Старк. — Усещам, че слънцето скоро ще изгрее. Ще угасна като светлина дотогава.

Ами… добре. Приближих се до леглото му и застанах там непохватно. Какво трябваше да направя? Да го целуна? Да стисна ръката му? Да вдигна палци и да се ухиля глуповато? Той не ми беше официално гадже, но между двама ни имаше връзка, която преминаваше границите на приятелството. Чувствах се объркана и неспокойна и по същество извън зоната си на удобство. Сложих ръка на рамото му и промълвих:

— Благодаря ти, че спаси живота ми.

Старк ме погледна в очите и останалото в стаята избледня.

— Винаги ще пазя сърцето ти в безопасност дори ако моето трябва да спре — тихо отговори той.

Наведох се, целунах го по челото и измънках:

— Гледай това да не се случи.

— Добре — прошепна Старк,

— Ще се видим, когато слънцето залезе — рекох аз и най-после забързах към баба. Сестра Мери Анджела и аз й помогнахме да стане и почти я пренесохме по късия коридор до друга, подобна на болнична, стая. Усетих колко дребничка и крехка е баба и стомахът ми отново се сви от притеснения за нея.

— Престани да се тревожиш, а-вет-си а-ге-хут-са — каза тя, докато сестра Мери Анджела нагласяше възглавници около нея, за да й помогне да се чувства удобно.

— Ще ти дам болкоуспокояващо — каза монахинята. — Ще проверя дали щорите и завесите в стаята на Старк са спуснати, затова имате няколко минути да побъбрите, но когато се върна, ще настоявам да глътнеш хапчето и да заспиш.

— Ти си непреклонна и взискателна, Мери Анджела — рече баба.

— Краставите магарета се надушват отдалеко, Силвия — отвърна монахинята и бързо излезе от стаята.

Баба ми се усмихна и потупа леглото до себе си.

Седнах внимателно до нея. Лицето й беше охлузено и обгорено от въздушната възглавница, която бе спасила живота й. На устната и едната страна на лицето й имаше тъмни шевове. Главата й беше превързана и дясната й ръка беше бинтована в заплашителен на вид гипс.

— Колко иронично е, че раните ми изглеждат ужасни, но всъщност са много по-безболезнени и маловажни от невидимите рани в твоята душа — отбеляза тя.

Отворих уста да я уверя, че съм добре, но следващите й думи прерязаха остатъка от възражението ми.

— Откога знаеш, че си преродената дева Ая?

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Зоуи

— Бях привлечена от Калона първия път, когато го видях — бавно започнах аз. Не бих я излъгала, но това не означаваше, че щеше да ми е лесно да й кажа истината. — Но почти всички новаци и вампири бяха привлечени към него… сякаш той ги беше омагьосал.

Баба кимна.

— И Стиви Рей така ми каза. Но с теб беше ли различно? Имаше ли нещо повече от вълшебната му съблазън?

Да. Но аз не бях изпаднала толкова много под влиянието му — отвърнах и преглътнах сухата буца, заседнала в гърлото ми. — Не повярвах, че той е Еребус, дошъл на земята, и знаех, че крои нещо лошо с Неферет. Прозрях тъмната му страна. Но исках и да бъда с него… не само защото вярвах, че Калона все още може да избере доброто, но и защото го желаех, макар да знаех, че греша.

— Но ти се пребори с желанието си, а-вет-cu а-ге-хут-са. Ти избра свой път, този на любовта, добрината и твоята богиня. Така съществото беше прогонено. Ти избра любовта

— бавно повтори тя. — Нека това бъде балсамът за раната, която той разкъса в душата ти.

Чувството на паника, което се беше свило в гърдите ми, започна да се отпуска.

— Аз мога да следвам свой път — заявих аз с повече убеденост, отколкото изпитвах, след като осъзнах, че съм превъплъщението на Ая. И после се намръщих. Не можеше да се отрече, че тя и аз сме свързани. Наречете го същност или душа, или дух, каквото искате, но това ме свързваше с безсмъртното същество така, както земята го беше държала в плен векове наред. — Аз не съм Ая, но още не съм приключила с Калона. Какво да правя, бабо?

Тя хвана ръката ми и я стисна.

Както самата ти каза, следвай своя път. И в момента той те води към меко, топло легло и цял ден сън.

— Да се справям с кризите една по една?

С всичко се справяй едно по едно — отвърна баба.

— И е време да се вслушаш в собствения си съвет, Силвия — рече сестра Мери Анджела, която в същия миг влезе в стаята. В едната си ръка държеше чаша вода, а в другата хапчета.

Баба й се усмихна уморено и взе лекарството от нея. Забелязах, че ръцете й треперят, докато слагаше хапчетата на езика си и ги преглъщаше с водата.

— Бабо, сега ще те оставя да си починеш.

— Обичам те, а-вет-си а-ге-хут-са. Днес се справи добре.

— Нямаше да успея без теб, бабо. И аз те обичам. Наведох се и я целунах по челото. Тя затвори очи, облегна се на възглавниците и се усмихна доволно. Тръгнах след сестра Мери Анджела, излязох от стаята и веднага щом тръгнахме по коридора, я обсипах с въпроси. Намери ли стаи за всички? Червените новаци добре ли са? Имаш ли представа дали Стиви Рей е изпратила Ерик и Хийт да огледат района около манастира? Всичко там безопасно ли е?

Монахинята вдигна ръка да спре потока ми от думи.

— Дете, поеми си дъх и ме остави да говоря.

Сподавих въздишката си и положих усилия да млъкна, докато я следвах по коридора. Тя ми обясни, че монахините са направили уютно спално помещение за червените новаци в мазето, след като Стиви Рей й казала, че там ще бъде най-удобно. Моята група беше на горния етаж в помещенията за гости и хлапетата бяха проверили за гарвани-демони навън.

— Знаеш ли, ти си невероятна — усмихнах й се аз, когато спряхме пред затворена врата в дъното на дълъг коридор. Благодаря ти.

— Аз служа на моята господарка, а вие сте добре дошли — отвърна тя и отвори вратата. — Това стълбище води до мазето. Казаха ми, че повечето хлапета вече са там.

Зоуи! Ето къде си била! Трябва да видиш нещо. Няма да повярваш какво е направила Стиви Рей възкликна Деймиън, докато бързаше нагоре по стълбището към нас.

Стомахът ми се сви.

— Какво? — попитах аз и тръгнах към него. — Какво не е наред?

Той се ухили.

— Нищо. Невероятно е. — Деймиън ме хвана за ръката и ме повлече след себе си.