Изкушена

„Слушай с душата си…“

Мисля, че извиках на глас, като чух приятния, окуражителен глас на богинята в съзнанието си, но щом думите отлетяха, остана само безмилостна тишина и мрак.

Как трябваше да слушам с душата си?

Опитах да се успокоя и да чуя нещо, но долових само завладяваща душата черна, празна, абсолютна тишина.

каквато никога не бях преживявала. Нямаше схема, която да ме води, и знаех само, че…

Изведнъж ме осени прозрение и ми се зави свят от разбиране.

Имаше повтаряща се схема. Част от мен беше преживяла този мрак.

Не виждах. Не чувствах. Не можех да направя нищо освен да се обърна към себе си и да потърся онази част от мен. която разбира какво става и може да ме изведе оттам. В главата ми отново нахлуха спомени за времето преди нощта в тунела под манастира. Годините изчезваха наред със съпротивата ми, докато най-после пак започнах да чувствали

Сетивата ми се възвърнаха постепенно. Чух нещо повече освен мислите си. Около мен пулсираха удари на барабани и с тях бяха преплетени далечни женски гласове. Обонянието ми се възвърна и долових мирис на влага, който ми напомни за тунела под манастира. Най-после усетих пръстта върху голия си гръб. Разполагах само смиг да пресея потока на възвърналите ми се сетива и след това осъзнах всичко. Не бях сама! Гърбът ми беше притиснат до пръстта, но някой здраво ме държеше.

И сетне заговори.

— О, богиньо, не! Не позволявай това да е истина!

Гласът беше на Калона и мигновената ми реакция беше

да извикам и да се помъча да се отскубна от него, но не контролирах тялото си и думите, които излязоха от устата ми, сякаш не бяха мои.

— Тихо! Не се отчайвай! Аз съм с теб, любов моя.

— Ти ме примами в клопка! — изкрещя той и уви ръце около мен и аз познах студената страст на безсмъртната му прегръдка.

— Аз те спасих — отговори странният ми глас, а тялото ми се притисна интимно до него. Ти не си роден да живееш в този свят, затова си нещастен и ненаситен.

— Нямах избор! Простосмъртните не биха разбрали.

Ръцете ми се увиха около врата му. Пръстите ми се преплетоха в меката му, гъста коса.

— Аз разбирам. Бъди спокоен тук с мен. Остави тъжната си неумолимост. Аз ще те утеша.

Почувствах, че Калона се предава, преди да изрека думите. '

— Да — промълви той. — Ще заровя тайната си в теб и отчаяният ми копнеж най-после ще бъде изразходван.

— Да, моя любов, мой консорт, мой воин… да…

В същия миг се изгубих в Ая. Не можех да различа къде свършва нейното желание и къде започва моята душа. Дори все още да имах възможност за избор, не я исках. Знаех само, че съм там, където съм предопределена да бъда… в обятията на Калона.

Крилата му ни покриха и ме предпазиха да не изгоря от леденото му докосване. Устните му срещнаха моите. Проучвахме се бавно и изчерпателно, с чувство на почуда и отдаване. Телата ни започнаха да се движат в един ритъм и аз изпитах неподправена радост. И после изведнъж започнах да се разтапям.

— Не! — Викът се изтръгна от гърлото и душата ми. Не исках да тръгвам! Исках да бъда с него. Мястото ми беше при него!

Но отново не контролирах нещата и усетих, че избледнявам и се връщалt на земята. Ая ридаеше и треперещият й глас отекваше в главата ми с една дума: ПОМНИ…

* * *

Плесникът опари лицето ми. Поех си дълбоко дъх и съзнанието ми се проясни. Отворих очи и лъчът на фенерчето ме накара да ги присвия и да примигам.

— Помня — с дрезгав глас промълвих аз.

— Помниш ли коя си, или отново да те зашлевя? — попита Афродита.

Съзнанието ми се съвземаше бавно, защото все още крещеше „Не“ срещу изтръгването ми от мрака. Отново примигах и разтърсих глава, опитвайки се да избистря мислите си.

— Не, недей! — извиках толкова силно, че Афродита се дръпна назад.

— Чудесно. После ще ми благодариш.

Сестра Мери Анджела зае мястото й, наведе се над мен и приглади назад влажните ми студени коси.

— Зоуи, с нас ли си?

— Да — съкрушено отвърнах аз.

— Какво стана? Какво те накара да се задушиш? попита монахинята.

— Нали не си болна? — с треперещ глас добави Ерин.

— Няма да си изкашляш белите дробове, нали? — обади се и Шоуни, която изглеждаше разстроена като сестра си.

Стиви Рей разбута Близначките и се приближи до мен.

— Говори на мен, Зоуи. Наистина ли си добре?

— Да. Не умирам. — Мислите ми бяха подредени, въпреки че не можех да се отърся от последните следи на отчаянието, което изпитах като Ая. Приятелите ми очевидно се страхуваха, че организмът ми е започнал да отхвърля Промяната. Положих усилия да се съсредоточа в настоящия момент и протегнах ръка към Стиви Рей.

— Помогни ми да стана. Вече съм по-добре.

Тя ме хвана за лакътя и ме дръпна да се изправя. Леко се олюлях, но после запазих равновесие.

— Какво се случи, Зоуи? Деймиън се вгледа изпитателно в мен.

Какво можех да кажа? Трябваше ли да призная пред приятелите си, че имам невероятно образна памет от предишен живот, в който се бях отдала на врага ни от настоящето? Дори нямах време да премина през лабиринта на новите чувства, които споменът предизвика в мен. Как щях да ги обясня на приятелите си?