Изневяра
Шрифт:
Преди още да бъде произнесена, чу фразата, позната от филмите:
— Трябва да ни придружите до полицейския участък, госпожо…
Халюк, все още сънен, не разбираше какво става:
— Какво има?
Айдан с последни сили, като пред припадък, успя да каже:
— Полиция…
— Кажете какво има.
— Госпожата трябва да дойде в полицията.
— О, боже, трябва да е някаква грешка!
Подпряна на вратата, Айдан слушаше разговора на мъжа си и полицаите. „Няма грешка“ — знаеше и чакаше съсипана.
— Няма грешка,
— Добре тогава, да вървим — ядосано ги погледна Халюк.
Айдан произнесе нещо като „Уфф“.
— Ти закарай Селин при майка ми, да не вижда полицаите, после ще дойдеш в полицейското.
Мозъкът й, който бе престанал да мисли, повтаряше само едно и също: „Селин да не види. Селин да не види.“
Халюк отначало не се съгласи, но като разбра, че Айдан няма да отстъпи, се съгласи.
— Добре, вие отивайте, аз ще дойда веднага след това.
Айдан по навик взе чантата си от закачалката, облече палтото си и бързо излезе, затваряйки вратата след себе си. Искаше да тръгнат преди Селин да излезе от банята и да ги види.
Вървейки към полицейската кола, осъзна какво значи безизходица. Почувства се оплетена в мрежата на огромен паяк, който всеки момент щеше да й изпие кръвта, а нямаше никой, който да й помогне да се измъкне. Нямаше никой, който да попречи да я заведат на разпит в полицията.
Преди да се качи в колата, погледна към прозорците на Джем. Хранеше надежда, че може да го зърне. Кой знае защо, но си мислеше, че единственият човек, който може да я спаси от ситуацията, беше той. Ако я види, ще слезе долу и с вечната си леко подигравателна усмивка ще каже нещо на полицаите, ще се пошегува, ще се обади на някого по телефона и ще я спаси. Молеше се на бога Джем да я види, но пердетата на прозорците му бяха спуснати.
Полицаят учтиво й отвори вратата на колата. И той си мислеше, че може да е станала грешка — такава жена, в такъв комплекс, затова се държеше учтиво.
Пред тъмносивата каменна сграда на полицейското управление имаше някакво знаме.
Прекрачи прага на сградата и с мъка преглътна. Долната част на стените в коридора бяха боядисани в мръсно сиво. Там, където сивото свършваше, беше теглена черна линия, а над нея, чак до тавана, бяха боядисани с някаква тъмножълта боя. На пода до стената стояха наредени червени противопожарни кофи, пълни с пясък; в стъкления шкаф над кофите стоеше брадва с червена дръжка — да се използва в случай на пожар, а също и пожарогасител.
През отворената врата се чуваше тракането на пишеща машина. Един полицай с уморено от безсъние лице питаше нещо човека пред себе си, после записваше казаното на машината. Някъде от дъното на коридора се чуваше странна тупурдия, на Айдан й се стори, че чуваше някой плачливо да моли за нещо.
Вкараха я в една стая. Стаята беше прашна. Миришеше на цигари и пот. В дъното на стаята седеше видимо отегчен полицай. Изгледа Айдан
с неодобрение. После, все едно я нямаше, обърна се към полицаите, които я бяха довели.— Това ли е лицето?
— Да, господине!
Полицаят зад бюрото се обърна отново към Айдан. Посочи й с ръка табуретката пред себе си.
— Седни, да видим сега…
Айдан се отпусна върху столчето като парцал, преминал през зъбчати колела — смазана, разръфана, разкъсана на парчета. Едва когато седна, можа да различи лицата на тъмните силуети, които видя, влизайки в стаята. Възрастните мъж и жена от горните етажи седяха в протритите кожени кресла до стената — доволни, горди и обидени. На отсрещната стена, плътно опрени о нея, стоеше младото семейство от съседния блок и укорително поглеждаха възрастната двойка.
— Как ти беше името, Айдан ли каза? — обърна се полицаят към нея.
С треперещ глас Айдан каза името си.
— Срещу тебе има оплакване… Откраднала си портфейла на господина… Какво ще кажеш?
Преди Айдан да отвори уста, възрастният мъж скочи от мястото си:
— Господин комисар, тази вечер, освен нея никой друг не е идвал у дома. След като тя си отиде, портфейлът ми изчезна. И преди ви казах — и другите съседи се оплакват, че от много време изчезвали разни работи от домовете им.
Искаше им се да видят как Айдан веднага ще бъде осъдена и как ще й надянат белезници. Изглеждаха враждебни и безпощадни. В името на справедливостта бяха загубили всичките си човешки чувства. Говореха бездушно и студено. Айдан почти чуваше как след това ще разказват на останалите: „Господа, който и да е, трябва да си понесе справедливо наказанието си, така мислим ние“.
Полицаят се подразни от постъпката на мъжа:
— Един момент, господине, вас вече ви изслушах. Моля, седнете на мястото си и не ме прекъсвайте. Не може така… Не може всеки да се обажда когато му скимне. Това е разпит…
Мъжът страхливо млъкна.
Айдан седеше с гръб към вратата и ни виждаше, ни чувстваше, че в стаята идваха все нови и нови хора. Стана задушно. Айдан се изпоти.
Агресивността на възрастния мъж вместо да я уплаши, я успокои. Знаеше, че този скандал ще остави следа в живота й, но също така осъзнаваше, че нямат никакво доказателство срещу нея.
Тихо и уморено отговори:
— Нищо не съм взела — и добави — ако искате можете да претърсите дома ми…
Полицаят не се впечатли от думите й:
— Чакай, не бързай… Това е по-сетнешна работа… Ако се наложи, ще го направим… — Наведе се и погледна в листа пред себе си: — Виж сега, когато си влязла, портфейлът бил там, а когато си си отишла — изчезнал… Никой друг не бил влизал… Какво ще кажеш?
— Не знам… Може грешно да си спомня господинът… Аз от къде да знам къде се намира портфейлът му… Може да го е изгубил някъде…
— Но и от други домове са изчезвали неща… Където си ходила, от там са изчезвали… Не е ли странно?
— Не знам…