Изневяра

В този момент в стаята влезе Халюк. Докосна я по рамото.

— Какво става, Айдан?

Полицаят се ядоса:

— Ти пък кой си?

— Съпругът на госпожата…

— Добре, мини седни там. Ако потрябва, ще те питам и тебе.

Полицаят повдигна глава и се обърна към някой в ъгъла:

— От вас какво изчезна?

— Една порцеланова фигурка, господин комисар… Не е нещо важно…

— Тази госпожа ли я взе?

— Не знам, господине… Нали ви казах, не е нещо важно… Ние не се оплакваме…

Полицаят попита всеки от присъстващите, един по един, какво е изчезнало от дома му. Всички отговаряха засрамено, с наведени глави и думите им бяха почти едни и същи:

— Не е нещо важно, господин комисар… Ние не се оплакваме… Не знаем кой го е взел…

Всъщност Айдан разбра накъде отива работата — всеки от присъстващите знаеше истината, но я съжаляваха и не искаха да кажат. Тяхното съжаление обаче я дразнеше и при всеки отговор тя изправяше глава и гледаше говорещите право в очите.

Душата й беше опразнена. Чувствата й се бяха притъпили и свили някъде дълбоко в нея. Нямаше болка, съжаление, разкаяние, срам. Само гняв и желание за мъст.

Неочаквано на един стол до вратата зърна Джем. По лицето му беше изписано съжаление. Айдан вярваше, че единствен той разбира причината за случилото се и че й съчувстваше искрено.

За пръв път под студената флуоресцентна светлина във вмирисаната, боядисана в сиво стая на полицейското, Джем осъзна пагубните последствия, до които бе довела започнатата от него уж забавна игра. Виждаше цялата гола истина и страдаше, съжаляваше, разкайваше се. Никога не бе допускал, че някой може да приеме толкова сериозно една такава игра, че играта може да събуди у някого толкова силни и дълбоки чувства, които, подобно на силен земен трус, да разтърсят душата му. Мислеше си какво би могъл да направи, за да облекчи болката, която предполагаше, че изпитва Айдан. За миг си помисли, че ако трябва, ще я пази до края на живота си. Съзнаваше, че той стои в основата на нещата и не смяташе, че е човек, който може да обърне гръб на последствията. Ако Айдан успееше да се измъкне, вероятно никога повече нямаше да се срещнат, но не успееше ли, щеше да застане зад нея до край. В този ред на мисли през ума му мина още нещо — дано на Айдан да й се размине, че заедно с това и той да се освободи от чувството си за отговорност и вина.

Комисарят питаше всички един по един. Най-сетне стигна до Джем. Със сините си джинси и стара риза над тях се отличаваше от останалите.

— На тебе какво ти се изгуби?

Айдан погледна Джем право в очите. После бавно, за да привлече вниманието му, отвори чантата си, уж да вземе нещо от нея. В чантата лежеше фигурката от слонова кост на Буда. Погледна отново Джем в очите, после сведе поглед към чантата си. Джем проследи погледа й и видя фигурката. Не можа да се сдържи и противно на потискащата обстановка в стаята, се засмя.

— Защо се смееш? — попита го комисарят.

Джем погледна полицая.

— Не се смея… Пък и да се смея, не смятам, че е забранено… Докарахте ме рано-рано тука и сега ме питате за щяло и нещяло.

Полицаят не познаваше Джем, но по увереността, наглостта и високомерието в него предположи, че не е кой да е, затова отговори:

— Разбира се, че не е забранено да се смеете, но все пак тук е полицейско управление и се води разпит.

— Както и да е… — отегчено каза Джем. — Млъкна за миг, погледна Айдан, после фигурката в чантата — всичко му се стори игра. Усмихна се отново: — Освен това аз познавам Айдан ханъм от много време. Заедно с нея работихме по много проекти в комплекса и на мене и през ум не ми е минавало, че тя може да направи подобно нещо.

Айдан погледна отново Джем. Докато той говореше, по лицето й — бледо и безизразно, не потрепна и мускулче. Погледът й беше празен. Никой не можеше да предположи какво си мисли.

Полицаят се ядоса:

— Е, като нямате оплаквания, защо сте тука тогава?

Из стаята премина ропот: „Защото ни повикахте“.

Полицаят прокара ръка в косите си, погледна листите пред себе си и се опита да прецени как да постъпи. Обърна се към възрастния мъж:

— Освен вас, никой друг не се оплака от госпожата, пък и няма никакви доказателства, че тя е взела портфейла ви… ако искате, да направим протокол, но нищо няма да излезе от тази работа, само дето ще ни загубите времето… Ако имате някакво доказателство, аз ще направя протокол и ще го изпратя по каналния ред…

— Господин комисар, нали ви казах, че портфейлът ми изчезна, когато тази жена си замина… Друг не е идвал вкъщи…

— Добре, но нямате никакви доказателства, господине… А, ако сте изгубили портфейла си някъде, ако е паднал някъде, без да забележите? Как може без доказателства, само доверявайки се на думите ви, да отворим дело… И прокурорът ще ни пита за доказателства. Имате ли доказателства?

Възрастният мъж се намръщи.

— Какво друго доказателство да имам — тя дойде, а после портфейлът ми изчезна…

Халюк не можеше да се сдържа повече и с треперещ от раздразнение глас, се обърна към мъжа:

— Как е възможно така с лека ръка да обвинявате! Кой ви дава право, господине, без доказателства да петните така! Колко пари имахте в портфейла си, кажете, да ви ги дам, ако това ви е проблемът… Опитвате се отнякъде да избиете загубените си пари… Как може да си играете така с човешкия живот!

Айдан извърна безизразно лице към мъжа си. Май Халюк беше единственият в тази стая, който не разбираше какво става. Както и да е… Това не я интересуваше сега. Беше далеч и от случващото се, и от присъстващите в стаята… Нищо не можеше да докосне душата й.

— Я по-тихо, я по-тихо, господа. Това да не ви е пазар тука! Тука е държавно учреждение! Не може всеки да говори, когато му скимне! — Полицаят се обърна отново към възрастния мъж: — Вие какво ще кажете… Поддържате ли жалбата си? Вижте, никой, освен вас не се жалва…

Мъжът, недоволен, че нещата се обърнаха така, промърмори:

— По дяволите! Без друго в тази страна всички виновни се оправдават… Ако останалите не се жалват, и аз не се жалвам… Аллах да я накаже…

Всички се изнизаха от стаята и тихо, без да говорят, чувствайки се съучастници в обща вина, се разотидоха.

До вкъщи мълчаха. Халюк нищо не каза. Айдан гледаше през прозореца на колата. Без да изпитва болка, мислеше за живота си — бъдещето, надеждите, плановете й — всичко си отиде… Не можаха да я хванат, не я осъдиха, не я вкараха в затвора, но така или иначе слухът, че са я обвинили в кражба на пари, щеше да стигне в службата й. Такива работи бързо се разчуваха, а може и вече да се е разчуло… Даде им коз да не й вярват в бъдеще.

Влязоха вкъщи и макар да беше сутрин, Халюк си наля уиски.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря…

— Гаден мръсник, как без да му мигне окото се опита да те наклепа… Дяволът ми вика: „Иди при него и му виж сметката на мръсника.“

Айдан запали цигара:

— А, ако е вярно, това, което казва…

Лицето на Халюк побеля като платно. На лицето му се изписа изненада и недоверие, подобно на командир, който по време на война е застигнат от куршум, както си седи в собствения си щаб.

— Какво говориш, Айдан…

Айдан смукна дълбоко дима от цигарата си. После, без да бърза, я остави в пепелника пред себе си. Следващите й думи щяха да разрушат последната останала здрава, или изглеждаща здрава, част от живота й. Подобно на дърво, обхванато от пламъците, щеше да се превърне в пепел, но не й пукаше. Подобно на хората, които бяха загубили много по-важни неща в живота си, й беше все едно дали ще притежава останалото. Беше я обзело странно желание да стигне до дъното — там, откъдето нямаше по-надолу.