Изневяра

— Ти сърдита ли си ми? Защо говориш така?

— Не. Само си мисля, че нежеланието ти да се срещаш с една жена, която те е приемала в дома си, показва, че и ти си мръсник, както всички останали мъже… Ти можеш да правиш каквото си искаш, но тази, която трябва да е презряна и унизена, е жената, така ли?

Всъщност Айдан не вярваше на думите си, но толкова много страдаше по Джем, че искаше да го накара и той да страда — и него да го заболи.

Гласът на Джем прозвуча спокойно:

— Не говори така, знаеш, че не е вярно. — После в тона му се почувства разпаленост: — В най-скоро време искам да повторим онази вечер… Беше невероятно… Незабравимо… Върховно… И ако презирам някого, то далеч не са жените като тебе, които го правят, а онези, които не могат да го направят… От това, което ми каза, разбирам, че всъщност ти си ме забравила… — После с нескрито предизвикателство в думите продължи: — Но аз ще намеря начин да ти напомня за себе си… И тогава ще видиш искам ли, или не искам да се срещаме…

Ако Айдан беше замълчала в този момент, може би всичко щеше да продължи както преди — щяха да продължат да се срещат, защото в гласа на Джем се долавяше желание. Но… Айдан се предаде в плен на мъката и обидата, събирана през последните дни, и продължи да напада. А може би, доловила желанието на Джем, се почувства силна и реши да се поглези:

— Ти нищо не искаш… Не можеш да искаш… Животът ти е като макетите, които правиш — красиви, но нереални, измислени… Подобно на тях и животът ти е само една илюзия, която се срива под напора на действителността. Или най-малкото — страхуваш се, че всичко истинско в живота ти също може да се срути, затова бягаш…

Отсрещната страна дълго мълча. После с леден глас произнесе една-едничка сричка:

— Ооо…

Разбрала, че е отишла доста далеч, Айдан се опита да замаже положението, да се извини. С престорена веселост отговори:

— Много са хубави, както всичко, което преживях с тебе… Само дето понякога бягаш от действителността и това ме натъжава…

Още не беше свършила, а вече съжаляваше за думите си. Знаеше, че нищо няма да променят, точно обратното — ще обидят и засегнат дълбоко Джем, ще го отдалечат още повече от нея… Предчувстваше, че с едничката кратка сричка, която Джем произнесе преди малко, връзката им приключи. В този момент колкото бе ядосана на Джем, също толкова бе ядосана и на себе си.

Не можа да разбере кое сложи край на връзката им — разглезеността на Джем ли, или нейният гняв? Не го разбра и никога нямаше да го разбере… Все се питаше как ли щеше да продължи животът й, ако не беше произнесла онова изречение.

— Както и да е, Айдан… Налага ми се да изляза… Ще се видим някой път. Приятен ден.

След като затвори телефона, вече знаеше, че никога повече нямаше да се люби с Джем, никога повече нямаше да изживее онзи екстаз… Някъде дълбоко в душата й се таеше надеждица, но разумът й нашепваше, че е напразна.

Една завеса се беше вдигнала в театъра на живота й и зад нея Айдан бе надзърнала в друг невероятен, вълшебен свят — радости, които се изживяваха на тъмно, влудяващи страсти, изгарящи желания, граничещи с божественото любене… Бе повярвала, че завинаги ще остане в този свят, но сега разбираше, че е загубила пътеводителя, който я бе завел в него…

Чувстваше се жалка — като богиня, захвърлена в калната земя на смъртните. Старият й живот, приятелите, познатите й, които никога не бяха обитавали върховете на боговете, будеха у нея съжаление и пренебрежение — все повече се отделяше от тях, но не можеше да се върне отново във висините. Беше наказана за грешката си.

Вече нямаше място, което да я приюти, рамо, на което да се прислони, приятел в играта, който да й напомня, че е жива.

Беше самотна. Като среднощен пътник в непознат град. И най-близките й хора й се струваха далечни и чужди.

Небето продължаваше да бъде забулено в облаци, а земята — като в сянка. Дни наред обикаля сама в това застинало време. Уж всичко си беше същото — ходеше на работа, връщаше се, надвечер обикаляше из комплекса, срещаше се, разговаряше във връзка с проектите, но не беше. Душата й беше мъртва. Знаеше, че това ще продължи — нищо нямаше да й донесе удовлетворение и радост.

Искаше да излезе от полумрака, да съживи душата си, да се отърве от самотата. Затова се вглеждаше в мъжете наоколо: „дали този може да ме изведе отново към върховете на боговете“, усилено търсеше искрата, от която ще се разпали огънят. Някои от сетивата й се бяха притъпили, други — обратно — изострили до краен предел. Видеше ли мъж, първата й мисъл беше коя игра и до кога може да играе с него. Отгатваше думите им преди още да са ги изрекли. И това не беше в резултат на някакъв анализ на думите и жестовете им. Не! Предчувстваше го с интуицията на хората с изострена чувствителност. По този въпрос нямаше мъж, който да може да я излъже. Абсолютно! Сякаш Джем, изоставяйки я, освен мъка й беше предал и някаква изключителна способност да разгадава мъжете.

Но способността да „прочита“ мъжката част на човечеството, не й помагаше. Не можеше да открие този, който да й даде жадуваното преживяване. Не проумяваше защо насреща й не излизаше мъж, който подобно на Джем да прозре лудостта и смелостта й и да ги изкара на бял свят. След много мислене стигна до извода, че всъщност тези качества се срещат по-често и са по-силни у жените. „Ролята на Джем е била по-лесна“ — помисли си и му се ядоса още повече.

Денят беше хладен и дъждовен. Прибра се капнала от работа. Реши да не ходи никъде, да си остане вкъщи. Мълчанието на Халюк обаче я изнервяше и натоварваше още повече, затова промени решението си:

— Аз излизам. Трябва да говоря нещо за зимната градина.

В съседната сграда на втория етаж се беше нанесло едно младо семейство. Момиченцето — слабичко, усмихнато, чурулика като птичка, шегува се със себе си, с мъжа си, с останалите — разсмива всички. И Айдан се смееше, като я слушаше. Младата жена се интересуваше живо и от зимната градина. Реши да отиде у тях.

Момичето я прие усмихнато. Мъжът й гледаше телевизия в салона, а те отидоха в съседната стая да пият кафе с коняк.

— Дали да не поръчаме на архитекта от вашия блок да построи зимната градина? Вчера го срещнах. Не е красавец, но много стилен — изчурулика младата жена.

Айдан се изчерви.

— Май бил нещо зает напоследък… Фирмата му работела по някакви големи поръчки или нещо подобно… Ще се наложи да потърсим друг…

Когато момичето заговори за Джем, почувства се смазана. Опита се да не го покаже, но повече не можеше да стои тука.

— Аз да си ходя вече — каза и стана.

— Защо бързаш, имам да ти разказвам страхотни клюки!

— Друг път… Сега трябва да си вървя, че Халюк ме чака.

Тръгнаха към вратата и тъкмо да отвори, телефонът звънна.

— Един момент — каза момичето и се върна.

Айдан, пристъпвайки от крак на крак, чакаше. Хвърли поглед наоколо. Точно до вратата, върху малка орехова масичка с високи крака, стоеше мъничък сребърен пепелник.

И в този момент се случи нещо, което никога нямаше да забрави.

Причерня й пред очите, ушите й заглъхнаха. Не виждаше и не чуваше нищо. Само един плътен сноп бяла светлина, какъвто бе видяла по време на раждането, разцепи мрака и освети сребърния пепелник. Обзе я вълнение точно както когато Джем й отваряше вратата. Сърцето й заблъска лудо, гърлото й пресъхна, по тялото й се разливаха ту горещи, ту ледени вълни. Ръцете и краката й изтръпнаха, не ги чувстваше, боеше се, че ще припадне.