Изпепелена

Той й хвърли поглед през рамо и тя видя усмивка в очите

му:

– Говориш. И то много. Така че давай. Ще имам нещо много по-досадно, което да понасям, и няма да мисля за болката.

Тя му хвърли гневен поглед, но после се усмихна. Говори му през цялото време, докато почистваше раната и превързваше счупеното му крило. Беше се отдала напълно на словесното си излияние, без да казва нищо конкретно и с твърде много думи, за да понесе и гя по-леко болката, която двамата споделяха. Когато приключи, той я последва бавно и внимателно до изоставеното имение, а тя се опита да направи килера му малко по-уютен, като натъпка няколко одеяла, които беше задигнала от стаята на персонала в музея.

По-добре е да тръгваш. Не се тревожи за това.

Той взе последното одеяло от нея и просто се строполи върху купчината.

– Виж, ще сложа тук чантата с храната. Има само неща, които не се развалят бързо. И не забравяй да пиеш много сок и вода. Хидратацията е важна каза тя и изведнъж почувства безпокойство, че го оставя сам толкова слаб и уморен.

– Добре. Тръгвай.

– Тръгвам. Да. Отивам си. Ще се опитам да дойда пак утре.

Той кимна едва доловимо.

– Добре. Сега тръгвам.

Тя се обърна към вратата, но гласът му я спря:

– Трябва да говориш с майка си.

Стиви Рей се завъртя рязко:

Защо, по дяволите, го каза?

Той примига насреща й смутено, замисли се и най-после отвърна:

– Говореше за нея, докато ми превързваше крилото. Не помниш ли?

– Не. Да. Предполагам, че не съм внимавала особено за какво говоря. Понякога просто си движа устата, без да влагам мисъл.

– Стараех се да слушам теб, вместо болката.

– О!

Стиви Рей не знаеше какво да каже.

– Каза, че тя те мисли за мъртва. Аз просто...
– не успя да довърши той. Изглеждаше смутен, сякаш трябваше да разгадае непознат език. Просто си помислих, че трябва да й кажеш, че си жива. Тя би се зарадвала да го научи, нали?

– Да.

Гледаха се известно време, докато тя най-после успя да каже нещо:

– Чао! И не забравяй да се храниш.

А после буквално изтича навън.

– Защо, по дяволите, това, че спомена майка ми. ме накара да откача така?
– запита се Стиви Рей гласно.

Тя знаеше отговора, но не искаше да го изрече гласно. Беше го грижа за нещата, които му бе говорила. Беше го грижа за това, че й е мъчно за майка й. Когато паркира в Дома на нощта и излезе от колата на Зоуи, си помисли, че не точно неговата загриженост я накара да откачи. По-скоро беше начинът, по който тази загриженост я караше да се чувства. Бе доволна, че той е загрижен за нея, а Стиви Рей много добре осъзнаваше колко е опасно да си доволен от такова нещо.

Далас буквално изскочи от храстите до паркинга:

– Ето те най-после! Крайно време беше да се връщаш.

– Далас! Заклевам се в Богинята, че ще ти наритам задника, ако не престанеш да ми изкарваш акъла.

– По-късно ме ритай. Сега трябва спешно да идем в стаята за съвещания, защото Ленобия не е никак щастлива, че офейка така.

Стиви Рей въздъхна и последва Далас по стълбите към залата, която се намираше точно срещу библиотеката. Тя се качи бързо, но се поколеба за миг пред вратата. Напрежението във въздуха бе толкова силно, че почти можеше да го пипне. В средата на стаята имаше кръгла маса. на която би трябвало да са седнали всички, но не и днес. Днес приличаше повече на кафене с отделни сепарета.

От едната страна седяха Ленобия. Дракона, Ерик и Крамиша. От другата бяха проф. Пентесилея, Гарми и Венто. Бяха в разгара на някаква караница, когато Далас се закашля и Ленобия обърна поглед към него.

– Стиви Рей! Най-после. Струва ми се, че обстоятелствата са малко необичайни и всички сме под неописуем стрес, но бих оценила, ако се въздържаш да ходиш до парка, или къдего другаде си ходила извън училище, точно когато е свикано събрание. В момента изпълняваш ролята на Висша Жрица и не трябва да забравяш да се държиш като такава.

Тонът на Ленобия беше толкова остър, че Стиви Рей моментално настръхна. Тя отвори уста да й отвърне подобаващо, след което да напусне скапаната зала и да се обади във Венеция. Но тя вече не беше просто хлапе. А да се сдърпа с групата вампири, които също искаха да помогнат на Зоуи, нямаше да бъде от голяма полза.

Започни така, както би завършила, почти чу тя гласа на майка си.

Така че вместо да отвърне нешо грубо, Стиви Рей пристъпи напред и седна на един от столовете между двете групи. Когато заговори, се постара да не личи колко е раздразнена.

Всъщност направи всичко по силите си, за да повтори изражението на майка си, когато искаше да й покаже колко е разочарована от нея:

– Ленобия, аз имам връзка с елемента земя. Това означава, че понякога ще имам нужда да се откъсна от всички и да бъда насаме с нея. По този начин се концентрирам, а сега имам нужда точно от това. Така че понякога ще напускам, със или без разрешение и без значение дали е свикано събрание. Освен това аз не играя ролята на Висша Жрица. Аз съм първата и единствена червена Висша Жрица в целия свят. Това е нещо ново, за което може би се налага да се измисли ново описание на длъжността.

Тя се обърна към останалата част от залата:

– Здравейте, професор Пи, Гарми и Венто. Не съм ви виждала от доста време.

Тримата учители промърмориха някакъв поздрав и тя игнорира факта, че се взираха в червената й татуировка, сякаш беше някакъв сбъркан научен експеримент.

– Така. Далас ми каза, че Неферет е занесла тялото на Калона пред Висшия Съвет и изглеждало сякаш неговата душа също се е пръснала.

– Да, макар че някои просто не искат да го повярват - каза проф. Пентесилея, като метна мрачен поглед на Ленобия.

– Калона не е Еребус!
– практически избухна Ленобия.
– Точно както всички знаем, че и Неферет не е земното превъплъщение на Никс! Всичко това е просто нелепо.

– Съветът ни докладва, чс Пророчината Афродита е потвърдила липсата на душа в тялото на безсмъртния, точно както е и при Зоуи - каза проф. Гарми.

– Чакайте малко.
– Стиви Рей вдигна ръка, за да спре тирадата, която се задаваше от страна на Крамиша.
– Правилно ли чух да казвате Афродита и Пророчица в едно изречение?