Кинг и Максуел

– Мишел Максуел – протегна ръка Мишел.

Момичето я пое.

– Аз съм Катлийн Бърнет, но всички ми викат Кати.

– В един клас ли сте с Тайлър?

– Да – каза момчето и вдигна глава. – Имаме разговор, Кати. За баща ми...

– О, извинявай, Тайлър. По-късно ще се видим – рече сконфузено тя, обърна се и започна да се отдалечава.

– Много е готина – проследи я с поглед Мишел.

– Предполагам.

– Приятели ли сте?

– Просто съученици.

– Вчера я заварихме тук, въпреки че ти се появи веднага след часовете. Как става това?

– Тя е много умна. Често си позволява да пропуска по някой урок. И обикновено си тръгва по-рано.

– Хубаво, че е умна. А освен това изглежда и доста загрижена за теб.

Тайлър не отговори, вперил поглед в изрезката със снимките.

Мишел бързо я сгъна и я прибра в джоба си.

– Наистина ли е загрижена за теб?

– Откъде да знам – сви рамене момчето. – Защо питаш?

– Хубаво е, когато някой е загрижен за теб. Особено в тежки моменти.

– Не ми каза какво открихте.

– Нищо повече от това, което пише във вестника. Явно в Пентагона нямат желание да обсъждат баща ти, а аз се питам защо.

– Сигурно си имат причини – каза той, поколеба се за момент и попита: – Колко ви дължа за услугата?

– Защо ли долавям окончателност в този въпрос? – подметна Мишел.

– Какво? – попита недоумяващо той.

– Току-що ни нае, но имам чувството, че вече искаш да ни уволниш.

– Няма такова нещо.

– Добре е да го знам – каза тя. – Тук съм, защото искам да те питам нещо. – Приведе се над масата и добави: – Какво не ни казваш, Тайлър?

– Вече ми зададе този въпрос.

– Но ти не ми отговори. Вероятно си разбрал, че когато не получавам отговор, продължавам да питам.

– Казах ви всичко.

– Изражението ти говори друго. Аз съм била агент на Сикрет Сървис, Тайлър. А там умеят да разчитат израженията.

Той бързо извърна глава.

– Хубава работа – каза тя и кръстоса ръце пред гърдите си. – Така ли ще я караме?

Тайлър мълчеше.

– Можеше да ми спестиш разходката до тук. Имам си достатъчно друга работа.

– Извинявай. Май се държах глупаво. Баща ми е мъртъв и толкова. Никой не може да ми го върне.

– Така е, Тайлър – тихо отвърна тя. – Никой не може да ти го върне.

– Аз… Мислех си за снощи… Предполагам, че… – Гласът му заглъхна, а сърцето на Мишел се сви от жалост.

– Ако искаш да се оттеглим, няма проблем – каза тя. – Решението си е твое и няма смисъл да се измъчваш. Имаш достатъчно други проблеми.

– Аз… Мисля, че точно това трябва да направите… да се оттеглите...

– Сигурен ли си?

Той кимна.

– Затова питам колко ви дължа. Нося пари.

– Задръж си ги. Консултациите са безплатни.

– Сигурна ли си?

– А ти? – засече го тя.

– Трябва да тръгвам – промърмори Тайлър с наведена глава.

– Да, чака те тренировка по плуване.

Момчето се изправи, но Мишел го спря.

– О, трябва да ти върнем пистолета на баща ти. Не го донесох със себе си, но довечера ще се отбием да го оставим. Ще си бъдеш ли вкъщи?

– Ами не знам – нервно отвърна Тайлър. – Може да изскочи нещо.

– Няма проблем. Ще го оставим на мащехата ти. Така добре ли е?

Момчето се обърна и хукна към изхода. Разстоянието не беше голямо, но той на два пъти се обърна да я погледне.

Тя остана на масата. В главата се въртеше един-единствен въпрос: кой беше успял да сплаши Тайлър Уинго?

10.

Когато Мишел излезе от "Панера", снегът се беше усилил.

Годините в Сикрет Сървис я бяха научили да разделя околния свят на отделни фрагменти и да търси опасността в най-близките. Този инстинкт продължаваше да служи, въпреки че отдавна вече не работеше в службите. В момента вътрешните антени трептяха предупредително.

Паркингът беше пълен едва наполовина, но предвид огромните му размери колите там пак бяха много. Вниманието обаче беше привлечено от един-единствен автомобил.

С правителствени номера, изключен мотор и самотна фигура зад волана. Почти покрит от снега, което говореше за доста продължителен престой. Липсата на стъпки наоколо подсказваше, че никой не е слизал от него. Нещо, което беше доста странно предвид факта, че това беше мол, посещаван от хора, които бързат да напазаруват и да потеглят към домовете си. Но този човек беше паркирал и седеше търпеливо с изгасен двигател въпреки студа. Очевидно чакаше нещо.

Или някого. Може би мен, каза си Мишел.

Тя се качи в лендкрузъра и запали двигателя. Не откъсваше поглед от седана с правителствени номера. Силуетът зад волана беше неподвижен. В момента, в който бе склонна да приеме, че заключенията са погрешни, ситуацията претърпя рязка промяна.

Силуетът се превърна в мъж с широки рамене и късо подстригана коса, облечен в дълго тъмно палто. Носеше черни униформени обувки, а върху ръкавите на дългата дреха личаха нашивки.

Нашивки, а не звезди. Това е нормално, помисли си Мишел. Едва ли биха изпратили някой генерал да се разправя с нея.

Изчака го да се приближи и свали страничното стъкло.

– Трябва да сте здравата премръзнали в тази кола – подхвърли тя. – Защо не се качите при мен да се постоплите?

Вместо отговор мъжът показа служебната си карта.

– Капитан Одри Джоунс, военна полиция – прочете тя. – Какво мога да направя за вас?

– Току-що се срещнахте с Тайлър Уинго, нали? – попита Джоунс.

– След като казвате...

– Защо?

– Това е поверително.

– Доколкото ми е известно, вие сте частен детектив.

– След като казвате… – повтори тя. – В такъв случай не бива да се учудвате защо не мога да ви разкрия подробности.

– Уинго е малолетен и не може да ви бъде клиент.

– Напротив, може – възрази Мишел.

– Но за какво му е детектив?

– По много причини. Вас какво ви интересува?

– Съвсем наскоро е изгубил баща си.

– Знам.

– Той е уплашен и беззащитен, а армията не желае някой да се възползва от сегашното му състояние. Поискахте ли му пари?

– Защо си мислите, че целта ми е да измъкна пари от един скърбящ тийнейджър?